Варлам Шаламов - Курсовете

Силайкин нямаше седмокласно образование и като на възрастен човек му бе много трудно да учи. Докато Кундуш, Орлов и аз с всеки изминал ден набирахме все по-голяма увереност, на Силайкин му ставаше все по-трудно. Но той продължаваше да учи, разчитайки на превъзходната си памет, на умението си да хитрува и не само да хитрува, но и да разбира хората. Според неговите наблюдения изобщо нямаше други престъпници освен криминалните. Всички останали затворници са се държали на свобода като другите хора — колкото тях са крали от държавата, колкото тях са грешили, нарушавали са законите също колкото и онези, които не бяха осъждани по никой от членовете на Наказателния кодекс и продължаваха да си вършат работата. Тридесет и седма година подчерта това с особена сила, като унищожи всякаква правова гаранция за руските хора. Нямаше как някой със сигурност да избегне затвора.

Престъпниците на свобода и в лагерите са само едни — криминалните. Силайкин беше умен, той бе велик познавач на човешката душа и, осъден за мошеничество, беше по свой начин порядъчен. Има порядъчност, която идва от чувствата, от сърцето. Има и порядъчност на ума. Не честни убеждения, а честни навици не достигаха на Силайкин. Беше правдив, понеже разбираше, че сега това му е изгодно. Нито веднъж не наруши правилника, понеже разбираше, че това не бива да се прави. Не вярваше в хората и смяташе личната корист за главен двигател на обществения прогрес. Беше остроумен. По време на едно занятие по обща хирургия, когато извънредно опитният преподавател Меерзон все не можеше да втълпи на курсистите що е „супинация“ и „пропация“, Силайкин се изправи, помоли да му дадат думата и протегна ръка със свита в шепа длан, обърната нагоре: „супа дай“, сетне обърна дланта си: „пропуснаха ни“. Всички — включително и Меерзон — сигурно за цял живот запомниха мрачната мнемоника на Силайкин и оцениха колимското му остроумие. Той успешно издържа изпитите в края на курса и продължи да работи като фелдшер — в една мина. Предполагам, че е работил добре, понеже беше умен и „разбираше живота“.

Не по-малко грамотен беше и съседът му по чин — Логвинов, Илюша Логвинов. Осъден за грабеж, без да е от криминалните, той все повече се поддаваше на влиянието им. Съвсем ясно виждаше тяхната сила в лагера — сила нравствена и сила материална. Началниците им угаждаха, страхуваха се от тях. За криминалните лагерът беше „роден дом“. Те почти не работеха, имаха най-различни привилегии, въпреки че зад гърба им се съставяха тайно, „етапни“ списъци и от време на време пристигаше „черният гарван“ с конвой, който откарваше прекалено развилнелите се апаши; какво да се прави, такъв бе животът — на новото място не им беше никак по-зле. В наказателните зони те също бяха господари.

Логвинов, роден в работническо семейство, извършил престъпление по време на войната, виждаше, че пътят, който го очаква, е един. Началникът на лагера, който беше чел „делото“ му, го придумал да се запише за курсовете. Той издържа криво-ляво приемните изпити и започна да учи упорито, безнадеждно. Медицинската материя бе прекалено сложна за Илюша. Но той намери у себе си сили да не кривне от правия път, изкара курса и години наред работи като старши фелдшер в едно голямо терапевтично отделение. Присъдата му изтече, той се ожени, завъди домочадие. Курсовете му бяха дали път в живота.

Течеше уводната лекция по обща хирургия. Преподавателят изреди няколко имена, които бяха върхове в световната медицина.

— …И в наше време един учен направи откритие — революция в хирургията и изобщо в медицината…

Съседът ми се наведе напред и изрече:

— Флеминг.

— Кой се обади? Станете!

— Аз.

— Фамилия?

— Кундуш.

— Седнете.

Почувствах се много засегнат. Нямах представа кой е Флеминг. Бях в затвора и по лагерите почти десет години, от тридесет и седма, без вестници, без книги и не знаех нищо, освен че е имало война и че тя е свършила, че има някакъв пеницилин, че съществува някакъв стрептоцид. Но Флеминг?

— Кой си ти? — попитах за първи път Кундуш. Та нали заедно бяхме пристигнали от Западното управление, и двамата ни изпрати на курсовете нашият общ спасител — лекарят Андрей Максимович Пантюхов. Заедно бяхме гладували — той по-малко, аз — повече, но и двамата знаехме какво представляват мините. Един за друг не знаехме нищо.

И Кундуш ми разказа една удивителна история.

През 1941 година бил назначен за началник на един укрепен район. Строителите изграждали, без да бързат, бункери и наземни огневи точки, докато една юлска сутрин мъглата в залива се вдигнала и гарнизонът видял на рейда право пред себе си немския линеен кораб „Адмирал Шеер“. Военният кораб се приближил още малко и от упор унищожил всички незавършени укрепления, превърнал ги на пепел и развалини. На Кундуш му лепнали десет години. Историята беше интересна и поучителна, но имаше само едно неясно нещо — членът, по който бяха осъдили Кундуш, беше „АСА“. Беше невъзможно да са му дали този член за това, че „Адмирал Шеер“ е открил слабото им място. Когато се посближихме, научих, че Кундуш е бил осъден по прословутото „дело на НКВД“ — един от масовите открити или закрити процеси по времето на Лаврентий Берия: „ленинградското дело“, „делото на НКВД“, процесите срещу Риков, срещу Бухарин, „кировското дело“ — всички те бяха „етапи от големия път“. Кундуш беше буен, импулсивен човек, който не винаги можеше да сдържи избухливостта си дори в лагера. Без съмнение беше порядъчен човек, особено след като със собствените си очи бе видял „практиката“ в лагерите. Собствената работа от близкото минало — завеждащ отдел при Заковски в Ленинград, сега се беше разкрила пред очите му в истинската си, действителна светлина. Кундуш, ни най-малко не загубил интерес към книгите, към знанията, към новото, беше един от най-симпатичните курсисти. Като фелдшер работи няколко години, но след като го освободиха, стана снабдител в пристанището на Магадан, отговаряше за товаро-разтоварната дейност, докато го реабилитираха и се върна в Ленинград.