Варлам Шаламов: Курсовете

— Напишете знака на кислорода.

Написах голямо „H“.

— Какво знаете за периодичната система на Менделеев?

Разказах му. В разказа ми имаше малко „химия“ и много Менделеев. За него знаех това-онова. Че как иначе — нали беше баща на жената на Блок!

— Свободен сте — каза Бойченко.

На другия ден научих, че по химия имам тройка и съм записан, записан, записан във фелдшерските курсове към централната болница на Управлението на североизточните лагери при НКВД.

Следващите два дни не правих нищо: лежах на нара, дишах смрадта на бараката и гледах опушения таван. Започваше много важен, необикновено важен период в моя живот. И не знаех кое е по-трудно.

Дадоха ни хартия, огромни листове, обгорели по краищата — следи от миналогодишния пожар в резултат на взрив, унищожил целия град Находка. От тази хартия си направихме тетрадки. Дадоха ни моливи и перодръжки.

Шестнадесет мъже и осем жени! Жените седяха в лявата част на класа, по-близо до светлината, мъжете — отдясно, където беше по-тъмно. Класната стая се разделяше на две от проход, широк един метър. Седяхме на нови, тесни чинове с полица под плота. И в училище бяхме учили на същите.

По-късно ми се случи да попадна в рибарското селище Ола — пред входа на тамошното училище видях някакъв чин и дълго разглеждах загадъчната му конструкция, докато не разбрах, че това бе чин на Ерисман 3 3 Фьодор Ерисман (1842–1915) — основоположник на научната хигиена в Русия, швейцарец по националност. — Б.пр. .

Нямахме никакви учебници, а от нагледните пособия — няколко плаката по анатомия.

Да се изучиш беше геройство, а да обучаваш — подвиг.

Първо за героите. Никой от нас — нито жените, нито мъжете — не се надяваше да стане фелдшер, за да си поживее безгрижно в лагера и по-бързо да се превърне в „касапин“.

За някои — и за мен включително — курсовете бяха спасение. И макар почти четиридесетгодишен, не се жалех и учех на ръба на физическите и душевните си сили. Освен това се надявах да помогна на тоз-онзи, а с други да си уредя сметките от преди десет години. Надявах се отново да стана човек.

На останалите курсовете даваха професия за цял живот, разширяваха техния кръгозор, имаха голямо общообразователно значение, обещаваха стабилно обществено положение в лагера.

На първия чин, откъм пътеката седеше Мин Гарипович Шабаев — татарски писател, Мин Шабай, осъден по члена за „АСА“, жертва на тридесет и седма година.

Шабаев добре владееше руски и записваше лекциите на руски, макар че, както разбрах след много години, пишел прозата си на татарски. В лагера мнозина крият миналото си. Това е обяснимо и логично не само за бившите следователи и прокурори. Като интелигент, като човек на умствения труд, писателят, „очилаткото“ винаги буди омраза и сред другарите си по съдба, и сред началниците. Шабаев отдавна го беше разбрал, представяше се за служител от търговията и не се намесваше в разговори за литературата — според него така беше най-добре, най-спокойно. Той се усмихваше на всички и непрекъснато дъвчеше нещо. Беше един от първите курсисти, които започваха да подпухват — да се „издуват“, — годините, прекарани в мийите, не бяха минали за Мин Гарипович без последици. От самите курсове беше в неописуем възторг.

— Разбираш ли, аз съм на четиридесет години и едва сега научих, че човек има само един черен дроб. Мислех, че са два, нали от всичко имаме по два броя.

— Мин Гарипович беше във възторг и от това, че човек има далак.

След като бе освободен, Мин Гарипович заряза фелдшерската работа и се върна към любимата си професия на снабдител. Да бъдеш агент по снабдяването разкриваше още по-ослепителна перспектива от медицинската кариера.

До Шабаев седеше Бокис — огромен латвиец, бъдещ колимски шампион по тенис на маса. Беше се „приземил“ в болницата от няколко години, първо като пациент, сетне като санитар. Лекарите му бяха обещали и му „уредиха“ диплома. Бокис го пратиха в тайгата, където видя мините вече като дипломиран фелдшер. За него тайгата беше страшен призрак, но той се страхуваше не от това, от което трябваше — от разложението на собствената си душа. Равнодушието още не означава подлост.

Третият беше Бука — едноок войник от Втората световна война, осъден за мародерство. След три месеца мината го изхвърлила — на болничното легло. Седмокласното образование, благият характер, украинската хитринка — всичко това, събрано на едно място, му помогна за курсовете. С едното си око той беше видял в мините не по-малко, отколкото мнозина други — с двете си очи; беше забелязал най-важното — трябва да направиш така, че съдбата ти да не е свързана с петдесет и осми член и многото му разновидности. В курса нямаше по-потаен човек от него.