Варлам Шаламов: Курсовете

Около два месеца по-късно Бука смени черната си превръзка с изкуствено око. Само че в болничния комплект нямаше кафяви очи, затова се наложи да си сложи синьо. Правеше много силно впечатление, но скоро всички свикнаха — по-бързо от него самия — с разноцветните му очи. Опитах се да го утеша и му разказах за очите на Александър Македонски, Бука ме изслуша учтиво — очите на Александър Македонски бяха за него нещо като „политика“; той измуча нещо неопределено и ме изостави.

Четвърти, в ъгъла до стената, беше Лабутов, също войник от световната война. Радист, отракан, самолюбив човек, бил сглобил миниатюрен радиоприемник, по който слушал фашисткото радио. Разправил за това на един свой другар и бил разобличен. Трибуналът го осъдил на десет години за „АСА“. Лабутов имаше завършено средно образование, обичаше да чертае разни схеми, подобни на огромни щабни карти, със стрелки, със знаци, с имената на занятията, например по анатомия — „Операция“, „Сърце“. Не беше минал през Колима. В онзи пролетен ден, когато ни изкараха на работа, Лабутов си науми да се изкъпе в близката канавка и едва го възпряхме. Стана добър фелдшер, особено по-късно, когато изучи тайните на физиотерапията, което за него като за електротехник и радист не беше трудно, и се закрепи на постоянна работа в кабинета по електролечение.

На втория ред седяха Черников, Кац и Малински. Черников беше самодоволно, вечно усмихнато момче — също фронтовак, осъден по някакъв криминален член. Не беше помирисвал Колима, бе дошъл на курсовете направо от Магаданския лагер — от градския филиал на лагера. Достатъчно грамотен, за да учи, той съвсем правилно прецени, че няма да го изгонят от курсовете дори ако извърши някое нарушение, и бързо се сближи с една от курсистките.

Женка Кац, приятелчето на Черников, беше отракан „битовак“, който много се гордееше с буйните си къдрици. Като старши на курса беше незлоблив и нямаше никакъв авторитет. Веднъж, след обучението, по време на работа в амбулаторната приемна, чу от лекаря, който преглеждаше пациент: „Калиев хиперманганат!“ — и вместо да сложи на раната марля, навлажнена със слаб разтвор на „калиев хиперманганикум“, я посипа направо с тъмнолилавите кристалчета. Болният, който прекрасно знаеше как се лекуват изгаряния, не си дръпна ръката, не се развика, окото му не мигна. Той беше стар колимчанин. Небрежността на Женка Кац го освободи от работа почти за цял месец. На Колима рядко някой има късмет. Падне ли му, човек трябва да го сграбчи и да не го пуска, докато може.

Малински беше най-младият в класа. Деветнадесетгодишен, наборник от последната година на войната, с възпитанието на своето време, с лабилен морал. Осъден за мародерство. Случайността го бе довела в болницата, където работеше като лекар един негов чичо — московски терапевт. Чичото му помогнал да запише курсовете. Костя никак не се интересуваше от тях. Порочният му характер, а може би просто младостта непрекъснато го подтикваше към различни лагерни авантюри: да получи масло с фалшив купон, да продава някакви обувки, да отскочи до Магадан. Вечно пишеше обяснения по тези въпроси (дали само по тези?) при лагерния инспектор. Нали все някой трябва да е осведомител.

Курсовете дадоха на Костя професия. Няколко години по-късно го срещнах в селището Ола. Представяше се за фелдшер, завършил двугодишни курсове по време на войната, и имаше опасност неволно да разоблича лъжата му.

През 1957 година-, в Москва, пътувах в един автобус заедно с Костя — беше с велурена шапка и меко палто.

— С какво се занимаваш?

— Захванах се с медицина, с медицина — викна ми той на сбогуване.

Останалите курсисти бяха от минните управления, хора с друга съдба.

Орлов беше „буквеник“, осъден по „буквен“ член, тоест от „тройка“ или от Специалното съвещание.

Московският механик Орлов на три пъти беше ставал на „мърша“ в мините. Колимската машина го беше изхвърлила в местната болница и оттам бе попаднал на курсовете. Залог равен на живота му. Орлов не мислеше за нищо освен учението, колкото и безкрайно трудно да усвояваше медицината. Постепенно той влезе в крак и повярва в бъдещето си.

Учителят по география Суховенченко беше по-възрастен от Орлов — прехвърлил четиридесетте. Беше излежал около осем години от десетте — оставаше му още малко. При това Суховенченко бе от оцелелите, от закрепилите се — вече имаше спокойна работа и можеше да се спаси. Беше изкарал стажа си на „мърша“ и бе останал жив. Работил като геолог, като колектор, като помощник-началник на експедиция. Но цялата тази благодат можеше да изчезне внезапно яко дим — достатъчно беше да сменят началника: Суховенченко нямаше диплома. А спомените му за годините, прекарани в мината, бяха прекалено пресни. Открила му се възможност да получи направление за курсовете. Предполагаше се, че те ще траят осем месеца — до излежаването на присъдата щеше да му остане съвсем малко. Трябваше му само хубава лагерна професия. Суховенченко заряза геологопроучвателската експедиция и получи фелдшерско образование. Но от него не стана медик — или годините му бяха множко, или не му идеше присърце. След като изкара курса, Суховенченко почувства, че не може да лекува, че няма воля да вземе решение. Пред себе си имаше живи хора, а не камъни за колекции. След като поработи малко като фелдшер, той се върна към професията на геолог. Ще рече, беше от ония, които напразно бяха учили. Неговата порядъчност и доброта бяха извън всякакво съмнение. Страхуваше се от „политиката“ като дявол от тамян, но никога не би станал доносник.