Варлам Шаламов - Курсовете

Зад Базарова седеше Айно — белозъба финландка. Присъдата й започнала да тече през военната зима на 1939/40 година. Научила се да говори руски в затвора и, бидейки работно момиче, стриктна както всяка финландка, привлякла вниманието на някакъв лекар и той я записал за курсовете. Беше й трудно, ала бе упорита и се изучи за сестра… Животът по време на курса й допадаше.

До Айно седеше една дребна женица. Не мога да си спомня нито името, нито лицето й. Или преди е била някаква разузнавачка, или наистина бе само човешка сянка.

На следващата пейка седеше Маруся Дмитриева, приятелката на Черников, заедно с дружката си Тамара Никифорова. И двете бяха осъдени но „битови“ членове, и двете не бяха стъпвали в тайгата, учеха с желание.

До тях седеше чернооката Валя Цуканова, кубанска казачка — от болните в болницата. На първите занятия идваше по болничен халат. Беше сърбала попарата на тайгата и учеше доста успешно. Следите от глада и болестите изчезваха от лицето й много бавно, но когато изчезнаха, се оказа, че Валя е красавица. Щом позаякна, започна да „върти любов“, преди още курсовете да са свършили. Мнозина я ухажваха, ала без успех. Тя си сприятели с ковача и двамата си правеха срещите в ковачницата. След като я освободиха, години наред продължи като участъков фелдшер.

Учеше ни се, а на нашите преподаватели им се преподаваше. Зажаднели бяха за живо слово искаха да предават знанията си — нещо, което дълго време им беше забранявано, а преди ареста е било смисъл на живота им. Професори и доценти, кандидати на медицинските науки, лектори от курсовете по професионална квалификация, те за пръв път от много години насам получаваха възможност да изразходват енергията си. Всичките преподаватели с изключение на един бяха по петдесет и осми член.

Началниците изведнъж бяха проумели, че познаването на тайните на кръвообращението през порталната вратна вена не е свързано задължително с антисъветска пропаганда, и за курсовете бяха осигурени висококвалифицирани преподаватели. Наистина, слушателите трябваше да са „битоваци“. Но откъде да се намерят толкова битоваци със завършен седми клас? Те и без друго си изтърпяваха наказанията на привилегировани длъжности и нямаха нужда от никакви курсове. Голямото началство не искаше и да чуе да привлече за курсовете хората по петдесет и осми член. В крайна сметка беше намерен компромис — склониха да бъдат допуснати осъдените по АСА и десета точка от петдесет и осми член — като нещо почти битово.

Съставиха програма и я закачиха на стената. Програма! Всичко беше като в истинския живот. Колата, същински тежкотоварен сглобен от отделни части стар камион, плахо тръгна по неравните пътища и през блатата на Колима.

Първата лекция беше но анатомия. Изнесе ни я патологоанатомът Давид Умански, седемдесетгодишен старец.

Емигрант от царско време, Умански беше получил дипломата си на доктор по медицина в Брюксел. Беше живял и работил в Одеса, където имал много добра лекарска практика — за няколко години Умански става собственик на много сгради. Революцията му доказва, че сградите не са най-добрият начин за влагане на пари. Умански се връща към лекарската практика. В средата на тридесетте години, усетил накъде духа вятърът, решава да замине някъде по-надалеч и подписва договор с Далстрой. Обикаля обектите му, през 1938 година е арестуван и осъден на 15 години. Оттогава работеше като завеждащ моргата на болницата. Презрението към хората и ядът, че не му беше потръгнало в живота, му пречеха да работи както трябва. Имаше достатъчно ум, за да не се кара с лекуващите лекари — с аутопсиите си можеше да им създаде големи неприятности, — а може би това не беше ум, а презрение и той отстъпваше в споровете по време на „секциите“ само от презрение.

Доктор Умански беше с много ясен ум. И доста добър лингвист — това бе неговото хоби, любимото му занимание. Знаеше много езици, в лагера беше изучил няколко източни и се опитваше да систематизира законите, по които се формират отделните езици, като използва за това цялото си свободно време в моргата, където живееше заедно с асистента — фелдшера Дунаев.

Сякаш между другото, пътьом, като на шега, Умански изнесе и курс лекции по латински за бъдещите фелдшери. Не знам какъв беше този латински, но родителният падеж в рецептите започна да ми се удава.

Доктор Умански беше буден човек, откликваше на всяко политическо събитие, имаше свое добре обмислено мнение по всеки въпрос от вътрешния или международния живот. „Най-важното, скъпи приятели — казваше той в частните си разговори, — е да оцелеем и да надживеем Сталин. Смъртта на Сталин — ето кое ще ни донесе свободата.“ Уви, Умански умря в Магадан през 1952 година, без да дочака онова, на което се бе надявал толкова време.