Варлам Шаламов - Курсовете

Единственият „битовак“ сред нашите преподаватели беше доктор Крол — харковски специалист по кожни и венерически болести. Всичките ни учители се опитваха да възпитат в нас нравствена порядъчност и в лирични отклонения от лекциите ни рисуваха идеала за морална чистота, култивираха у нас чувство за отговорност при изпълнение на великото дело — помощта за болните, при това болни затворници, на това отгоре затворници в Колима; повтаряха кой доколкото можеше онова, на което ги бяха научили на младини в медицинските институти и факултети, лекарската клетва. Всички освен Крол. Той ни чертаеше други перспективи, подхождаше към работата ни от друга, по-добре позната му гледна точка. Не се уморяваше да рисува пред нас картини на лагерното благополучие и материалното благоденствие на фелдшерите. „Ще изкарате за масло“ — кискаше се Крол и се усмихваше хищно. Той непрекъснато имаше някакви тъмни сделки с крадците — те идваха дори в почивките между лекциите. Все продаваше нещо, купуваше, разменяше, без да се смущава от присъствието на студентите си. Лекуването на импотентните началници му носеше големи приходи, спасяваше го през всички тези години. Крол се захващаше с някакви тайнствени знахарски операции в тази насока — нямаше кой да го съди, връзките му бяха големи.

Двете плесници, които получи от фелдшера Гогоберидзе, не го вбесиха. „Кротко, братле, кротко“ — припяваше на позеленелия от ярост фелдшер.

Крол го презираха и колегите му преподаватели, и курсистите. При това той говореше объркано, нямаше дарба да обучава. Кожните болести бяха единственият раздел, който ми се наложи внимателно да препрочета след края на курсовете — с молив и лист в ръка.

Олга Степановна Семеняк, бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт, не ни четеше лекции. Но при нея изкарахме практиката си. Тя ме научи да перкутирам и да преслушвам болните. Към края на практиката ми подари стар стетоскоп — една от малкото ми колимски реликви. Олга Степановна беше на около петдесет години, присъдата й от десет години още не беше изтекла. Бе осъдена за контрареволюционна агитация. В Украйна бяха останали мъжът й и двете й деца — всичките загинали по време на войната. Войната свърши, изтичаше и присъдата на Олга Степановна, ала тя нямаше къде да отиде. След като я освободиха, остана в Магадан.

Олга Степановна беше прекарала няколко години в женския участък Елген. Бе намерила сили да се справи с огромната си мъка. Тя беше наблюдателна и виждаше, че в лагера само една група хора запазва човешкия си облик — религиозните: православни и сектантите. Личното й нещастие я беше накарало да се сближи със сектантите. В стаичката си тя се молеше по два пъти на ден, четеше Евангелието и се стараеше да прави добро на всички. За нея това беше лесно. Никой не можеше да направи повече добрини от лагерния лекар, но на нея й пречеше собственият й характер — беше упорита, избухлива, надменна. Не се стараеше да се усъвършенства в това отношение.

Тя беше строг, педантичен завеждащ и държеше персонала си много изкъсо. С болните винаги беше много внимателна.

След края на работния ден на „студентите“ даваха обяд в болничната „раздавачница“. Обикновено Семеняк също беше там, пиеше чай.

— А какво четете?

— Нищо освен лекциите.

— Ето, прочетете това — тя ми подаде малка книжка, която ми заприлича на молитвеник. Беше томче на Блок от малката серия „Библиотека на поета“.

След около три дни й я върнах.

— Хареса ли ви?

— Да. — Беше ми неудобно да й кажа, че добре познавам, добре съм познавал тези стихове.

— Прочетете ми „Пее девойка в църковния хор“.

Прочетох го.

— Сега — „За далечната Мери, светлата Мери“… Добре. Сега това…

Прочетох „В синята далечна спалничка“.

— Разбирате ли — момченцето е умряло…

— Да, разбира се.

— Умряло е — повтори Олга Степановна със сухи устни и намръщи високото си бяло чело. Сетне помълча. — Искате ли още нещо за четене?

— Да, ако може.

Олга Степановна отвори чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на томчето стихове на Блок. Беше Новият завет.

— Прочетете го, прочетете го. Особено това — „До Коринтяни“ на апостол Павел.

След няколко дни й върнах книгата. Целия си съзнателен живот бях прекарал откъснат от всякаква религиозност, поради което не бях станал християнин. Но в лагерите не бях срещал по-достойни хора от религиозните. Душите на всички се развращаваха и само набожните успяваха да се противопоставят. Така беше и преди петнадесет, и преди пет години.