Варлам Шаламов - Курсовете

Доктор Куликов беше излежал десет години по някаква точка на петдесет и осми член. Когато го освободиха, получи „доживотно принудително заселване“. Семейството му пристигна при него в Колима: старата му жена и дъщерята — също лекарка.

Химикът Бойченко водеше лабораторната практика на курсистите. Беше ме запомнил добре и се отнасяше към мен с пълно презрение — като към човек, който няма представа от химия.

Курса по нервни болести водеше Ана Израилевна Понизовска. По него време беше вече освободена и дори бе успяла да защити кандидатска дисертация. Като затворничка години наред беше работила с професор Скобло, прочут невропатолог, който й помогнал много при оформяне на темата — така разправяха в болницата. Беше се срещнала с професор Скобло, когато аз вече го познавах — през пролетта на 1939 година бяхме мили заедно пода на магаданския етапен затвор. Светът е малък; Ана Израилевна беше много важна дама. Тя любезно се бе съгласила да изнесе няколко лекции на фелдшерския курс. Самото четене на лекциите ставаше толкова тържествено, че от всичките запомних само черната копринена рокля на Ана Израилевна и силната миризма на парфюма й — никоя от курсистките нямаше парфюм. Наистина, готвачът беше подарил на Надя Егорова миниатюрно шишенце с евтин парфюм „Люляк“, ала Надя го душеше толкова стръвно и същевременно внимателно по време на лекциите, че през два реда не се усещаше нищо. А може би ми пречеше постоянната хрема, с която се бях сдобил на Колима.

Помня, че в класната ни стая внасяха някакви плакати — може би схемата на условния рефлекс, но имаше ли смисъл това — не знам.

Бяха решили да не ни четат за психическите болести, като по този начин съкратиха още повече и без това осакатената програма. А преподаватели имаше — председателят на приемната комисия за курсовете, доктор Сидкин, беше психиатърът на болницата.

По уши, нос и гърло ни беше доктор Задер, чистокръвен унгарец. Красавец с овчи поглед, доктор Задер говореше много лошо руски и не можеше да предаде на курсистите почти никакви знания. Беше настоял да чете лекции, за да си практикува руския. Часовете при него бяха чисто губене на време.

Досаждахме на Меерзон, който тогава вече беше назначен за главен лекар на болницата — как ще научим това, което ни чете Задер?

— Е, ако само това няма да знаете — не е страшно — отговори той в обичайния си стил.

Задер беше попаднал в Колима току-що — веднага след войната. През 1956 година го реабилитираха, но това стана в края на годината и той реши да не се връща в Унгария, а след като получи куп пари от Далстрой, се засели някъде на юг. Наскоро след като курсистите положиха изпита си при него, с доктор Задер се случи една история.

Доктор Януш Задер, отоларингологът, беше унгарец-военнопленник, следователно бе „салашист“. „Терминът“ му беше 15 години. Бързо се научил да говори руски, а бе и медик — времето, когато лекарите ги пращаха на обща работа, беше отминало (пък и това се отнасяше само за буквата „Т“ — тоест за троцкистите), при това специалността му беше най-дефицитната — уши, нос и гърло. Оперираше и лекуваше успешно. Работеше като ординатор в хирургичното отделение — допълнително към основната си специалност. На коремните операции обикновено асистираше на завеждащия хирургичното отделение Меерзон. С една дума, на доктор Задер му вървеше, имаше дори известна клиентела сред волнонаемните, беше облечен „цивилно“. Носеше дълга коса, беше нахранен, имаше възможност и да пие, но не близваше алкохол. Ставаше все по-известен, докато не се случи нещо, което за дълго лиши болницата ни от отоларинголог.

Работата е там, че еритроцитите, тоест червените кръвни телца, живеят 21 ден. Човешката кръв в организма непрекъснато се обновява. Но извън него може да живее не повече от 21 ден. Към хирургичното отделение имаше, както се полага, своя кръвна банка, където кръводарителите даваха кръв — и цивилни, и затворници — цивилните получаваха по една рубла за кубик, а затворниците 10 пъти по-малко. За някой хипертоник това беше солиден доход, взимаха им по 300–400 грама месечно — дай кръв, хем е от полза за лечението ти, хем ще получиш допълнителна дажба и пари. От затворниците кръводарители бяха обслужващият персонал (санитари и др.), закрепили се в болницата именно защото даваха кръв за болните. От преливане на кръв тук имаше повече нужда, отколкото където и да било другаде по земята, но, естествено, кръвопреливане се предписваше не по общи медицински показания, в случаи на изтощение например, а само при операции или при подготовката за операции, в краен случай при особено тежки заболявания в терапевтичните отделения.