Варлам Шаламов - Курсовете

Добре изнасяше лекциите си, но някак без желание. Това беше най-равнодушният от всичките ни преподаватели. От време на време ни препитваше, преговаряхме материала, общата анатомия се сменяше със специалната. Само с един раздел от науката си Умански категорично отказа да ни запознае: с анатомията на половите органи. Нищо не беше в състояние да го убеди и курсистите завършиха обучението си, без да получат знания по този раздел, поради прекалената срамежливост на брюкселския професор. Какви причини изтъкваше Умански? Струваше му се, че и нравственото, и културното, и образователното равнище на курсистите е недостатъчно високо и че подобни теми биха събудили нездрав интерес. Този нездрав интерес се събуждаше и у гимназистите — например с атласа по анатомия, и Умански помнеше това. Не беше прав — курсистите от мините стопроцентово биха погледнали сериозно на въпроса.

Той беше порядъчен човек и много преди другите преподаватели видя, че курсистите са хора. Доктор Умански беше убеден вайсманист. Докато ни разказваше за деленето на хромозомите, той между другото ни съобщи, че сега като че ли е имало друга теория за това делене, но той просто не я знае и е решил да ни преподава само това, което му е добре известно. Така станахме вайсманисти. Пълното тържество на това учение след изобретяването на електронния микроскоп не завари жив доктор Умански. То щеше да достави радост на стария лекар.

Зубрехме наизуст имената на костите, на мускулите — разбира се, руските им имена, а не латинските. Зубрехме ги вдъхновено, с увлечение. В наизустяването винаги има някакво демократично начало — всички бяхме равни пред науката анатомия. Никой не се мъчеше да разбере нещо. Просто се стараехме да запомняме. Това най-лесно се удаваше на Базарова и Петрашкевич — довчерашните ученици (ако не се смята затворът, в който Петрашкевич беше прекарал близо осем години).

Докато старателно наизустявах урока, си спомних общежитието на Първия Московски университет през 1926 година — Черкаска, където нощем по тъмните коридори сновяха пияни от учене медици и зубреха ли, зубреха, запушили уши с пръсти. Общежитието боботеше, веселеше се, живееше. Жизнерадостните студенти от факултета за обществени науки, литературоведите и историците, се подиграваха на горките зубрачи от медицинския. Презирахме науката, в която трябваше да се зубри, а не да се вниква с мисъл.

Зубрех анатомията двадесет години по-късно. За това време добре бях разбрал какво значи да имаш специалност, какво представляват точните науки, що е медицина и инженерно дело. И ето — богът-случай се беше разпоредил да се заема с това.

Мозъкът ми все още бе способен и да поема и да предава знания.

Доктор Благоразумов ни четеше „Основи на санитарията и хигиената“. Предметът беше скучен, Благоразумов не смееше да внесе разнообразие с някоя и друга шега, а може би и не умееше поради политическо благоразумие — помнеше тридесет и осма година, когато всички специалисти, всички лекари, инженери и счетоводители ги караха да работят с ръчни колички и кирки съгласно „специалните указания“, спуснати от Москва. Благоразумов бе бутал две години количката, на три пъти беше ставал на „мърша“ от глада, студа, скорбута и побоите. На третата година му бяха разрешили да работи като фелдшер в един медицински пункт с лекар-„битовак“. През онази година бяха умрели много лекари. Благоразумов оцелял и решил веднъж завинаги — никакви приказки, с никого. Приятелства — само на равнище „хапване, пийване“. В болницата го обичаха, фелдшерите прикриваха пиянствата на лекаря, а когато те излизаха наяве, пращаха Благоразумов в карцера, в „запечатката“. Той излизаше оттам и продължаваше да изнася лекции. Това на никого не му се струваше странно.

Четеше много старателно, диктуваше най-важното, като периодично проверяваше записаното и усвоеното — с една дума, Благоразумов беше съвестен и благоразумен преподавател.

Фармакология ни четеше болничният фелдшер Гогоберидзе, бивш директор на Задкавказкия фармакологичен институт. Добре говореше руски, грузинският му акцент не личеше повече, отколкото при Сталин. В миналото Гогоберидзе бил виден партиец — подписът му стоеше под Сапроновата „платформа 15“ 4 4 Става дума за опозиционната група Сапронов-Смирнов, „разгромена“ още на XV конгрес на ВКП(б) през декември 1927 г. — Б.пр. . От 1928 до 1937 година бива интерниран, а през 1937 му лепват нова присъда — петнадесет години колимски лагери. Гогоберидзе бе на шестдесет и три. Страдаше от хипертония. Знаеше, че скоро ще умре, но не се страхуваше от смъртта. Ненавиждаше мерзавците и след като разобличи доктор Крол, в чието отделение работеше, че взима рушвети в пари и в натура от затворниците, Гогоберидзе му хвърли един бой и го накара да върне нечии ботуши и панталони. Гогоберидзе остана на Колима. По-късно го освободиха и пожизнено го изселиха в Нарим, но той успя да измоли да му сменят Нарим с Колима. Живееше в селището Ягодний, там си и умря в началото на петдесетте години.