Варлам Шаламов - Курсовете

За болните беше цяло щастие да попаднат в отделението му (той работеше като терапевт).

Непрекъснато търчеше насам-натам, обикаляше, пишеше.

И така не месец, не година, а цели двадесет години, всеки ден, в замяна на което получаваше от началниците само допълнителни присъди.

Познаваме подобна историческа фигура. Това е затворническият лекар Фьодор Петрович Гааз, за когото А. Ф. Кони е написал книга. Но времето на Гааз е било друго. Шестдесетте години на миналия век — период на нравствен подем на руското общество. Тридесетте години на двадесетото столетие не се характеризираха с такъв „подем“. В атмосферата на доноси, клевети, наказания, безправие, със затворнически присъди по провокационно изфабрикувани дела, следващи една след друга, беше много по-трудно да се вършат добрини, отколкото по времето на Гааз.

На едни Лоскутов осигуряваше заминаване за „континента“ като на инвалиди, на други намираше лека работа — без да пита за нищо болния, разпореждайки се със съдбата му умно и в негова полза.

Фьодор Ефимович Лоскутов не беше много грамотен — в школския смисъл на тази дума, — бе дошъл в медицинския институт с ниско образование. Но беше чел много, внимателно, бе наблюдавал живота, много беше размишлявал, имаше собствени съждения по най-различни теми — беше широко просветен човек.

Невероятно скромен, разсъдлив, той беше забележителна фигура. Имаше и един недостатък — според мен помощта му бе прекалено безразборна и затова криминалните се опитаха да го „премятат“, напипвайки прословутото му„слабо място“. Но впоследствие той се ориентира и в това.

Трите лагерни присъди, неспокойният колимски живот със заплахите от страна на началниците, с униженията, с несигурността за утрешния ден не бяха превърнали Лоскутов нито в скептик, нито в циник.

И когато наистина излиза на свобода, реабилитиран, със сума пари, той ги раздава по същия начин на когото трябва, продължава да помага на хората и няма втори чифт долни дрехи, въпреки че получава няколко хиляди рубли месечно.

Такъв беше преподавателят по очни болести. След края на курсовете се случи така, че няколко седмици, вече като фелдшер, работих именно при Лоскутов. Първата вечер завърши в процедурната. Доведоха болен със задларингален абцес.

— Какво е това? — попита ме Лоскутов.

— Задларингален абцес.

— Лечение?

— Да се изтегли гнойта, като се внимава болният да не се задави с течността.

— Сложете инструментите да се изварят.

Поставих ги в стерилизатора, кипнах ги и извиках Лоскутов:

— Готово.

— Доведете болния.

Болният седна с отворена уста на столчето. Лампата осветяваше гърлото му.

— Мийте си ръцете, Фьодор Ефимович.

— Не, вие си ги измийте — рече Лоскутов. — Тази операция ще я направите вие.

По гърба ми потече студена пот. Но аз знаех, много добре знаех — докато не направиш нещо със собствените си ръце, не можеш да кажеш, че го умееш. Лесното изведнъж се оказва непосилно, сложното — невероятно просто.

Измих си ръцете и решително се приближих до болния. Широко отворените му очи ме гледаха с укор и страх.

Прицелих се и продупчих узрелия абцес с тъпия край на ножа.

— Главата! Главата! — извика Фьодор Ефимович.

Успях да наведа напред главата на болния и той изхрачи гнойта направо върху престилката ми.

— Е, това беше всичко. А престилката си я сменете. На другия ден Лоскутов ме изпрати в „полустационара“ на болницата, където живееха инвалидите, за да премеря на всички кръвното. Взех апарата на Рива-Рочи и измерих налягането на всичките шестдесет души, записах показанията на лист хартия. Бяха хипертоници. Цяла седмица им мерех налягането, на всеки болен по десет пъти, и чак след време Лоскутов ми показа картоните на тези пациенти.

Радвах се, че самостоятелно правя тези измервания. Много години по-късно съобразих, че точно това е била целта — да мога спокойно да свикна, — другояче трябваше да се държа при първия случай, където се изискваше бързо решение, смела ръка.

Всеки ден откривах нещо ново и в същото време явно познато от лекциите.

Фьодор Ефимович не разобличаваше симулантите.

— На тях им се струва, че са симуланти и мошеници — тъжно повтаряше Лоскутов. — Те са болни много по-сериозно, отколкото си мислят. Симулацията и агравацията на фона на алиментарната дистрофия и душевния маразъм на лагерния живот е още неописано явление, неописано…

Александър Александрович Малински, който ни водеше вътрешни болести, беше чистоплътен, охранен сангвиник, гладко избръснат, с побеляла коса, започнал да напълнява веселяк. Устните му бяха тъмнорозови, кукленски. И аристократични бенки потрепваха на дългите си крачета върху червендалестия му гръб — такъв го виждаха понякога курсистите в болничната баня, в потилнята. Това беше единственият колимски лекар — а, струва ми се, и единственият колимчанин, — който спеше с нощница до глезените, ушита по поръчка. Това се разбра по време на един пожар в отделението му. Пожара успяха да го угасят веднага и бързо забравиха за него, но за нощницата на доктор Малински болницата приказва още месеци наред.