Варлам Шаламов - Курсовете

Лекцията предизвика всеобщо възхищение и след нея — в курсистката си среда — издигнахме Меерзон над всички.

Също толкова блестяща, направо поетична, беше лекцията му „Ръцете на хирурга“, където за същността на медицинската професия, за стерилността се говореше на много високо ниво. Меерзон изнасяше лекцията за себе си, почти без да гледа слушателите. В нея имаше много различни истории. И за паниката, обзела клиниката на Спасокукоцки в резултат от тайнственото заразяване на болните по време на чисти операции — от брадавицата, открита на пръста на един от асистентите. Това беше лекция за строежа на кожата, за хирургичната безупречност. И защо нито един хирург, операционна сестра или фелдшер от хирургичното отделение нямат право да участват в лагерните „ударни дни“, нямат право да работят физически труд. Зад това също виждахме самоотвержената дългогодишна борба на хирурга Меерзон с неграмотното лагерно началство.

Понякога в ден, посветен на проверки на усвоеното, Меерзон успяваше да свърши препитването ни по-бързо, отколкото бе очаквал. Останалото време се посвещаваше на невероятно интересни разкази „по повод“: за известни руски хирурзи, за Опел, за Фьодоров и най-много за Спасокукоцки, когото Меерзон боготвореше. Всичко беше духовито, умно, полезно, всичко беше „истинско“. Променяше се погледът ни върху света, благодарение на Меерзон ставахме медици. Учехме се да мислим като медици, учехме се успешно. След тези осеммесечни курсове по програмата за двугодишно обучение бяхме станали други хора.

Впоследствие Меерзон се премести от Магадан в Нексикан — в Западното управление. През 1952 година внезапно го арестуваха и го откараха в Москва — опитаха се да го „минат“ по „процеса на лекарите“ и заедно с тях го освободиха през 1953 година. След като се върна в Колима, Меерзон не остана дълго време, страхувайки се да се задържи по тези толкова „несигурни“, опасни места. Върна се на „континента“.

Към болницата имаше клуб, но курсистите не ходеха там — освен момичетата, Женка Кац и Борисов.

Струваше ни се кощунство да загубим дори един час за друго освен за учене. Четяхме денонощно. Отначало се опитвах да преписвам записките в белова тетрадка — но не ми стигаше нито времето, нито хартията.

Лагерната болница вече беше препълнена с хора от войната: руски емигранти от Манчжурия, пленени японци, на които вместо хляб даваха ориз — стотици хора, осъдени от военните трибунали за шпионство, — но всичко това още не беше придобило размаха, който имаха репресиите малко по-късно, в края на навигацията през 1946 година, когато пет хиляди затворници, докарани с парахода „КИМ“, бяха залети през декември с вода от маркучите по време на проточилия се рейс. Превозвахме тези измръзнали хора и ампутирахме крайниците им вече като пълноправни фелдшери не само в Магадан.

Всеки ден ни измъчваха съмнения — дали няма да закрият курсовете? Слуховете, кой от кой по-страшни, ми пречеха да спя. Но занятията лека полека вървяха, вървяха и накрая дойде денят, когато най-хленчещите и най-невярващите можаха да си поемат спокойно дъх.

Минаха повече от три месеца, а курсовете продължаваха. Възникнаха нови съмнения — ще издържим ли изпитите? Та нали курсовете бяха съвсем официални, даваха право да се лекува. Наистина, през 1953 година санитарният отдел на Далстрой обясняваше на Калининския отдел по здравеопазване, че завършилите тези курсове могат да практикуват само на Колима, но по места не взеха под внимание тези толкова странни граници на медицинските знания.

Много ни огорчи също, че програмата бе съкратена и ни даваше права само на медицински сестри и братя. Но и това беше нещо второстепенно. По-лошото бе, че не ни даваха никакви документи — „справките ще бъдат приложени към личните ви дела“ — обясняваше ни Илина. Оказа се, че в досиетата ни не се обелваше и дума за медицинското ни образование. След като ни освободиха, на някои от нас се наложи да събират бележки, заверени от преподавателите ни.

След трите месеца учение времето започна да лети много бързо. Наближаващият ден на изпитите не ни радваше — с това се слагаше точка на прекрасния ни живот на двадесет и третия километър. Ние, които познавахме Колима, ние, ветераните от тридесет и седма година — знаехме, че от този по-добър живот не ни чака. И затова се безпокояхме и бяхме тъжни, впрочем не много, понеже Колима ни беше научила да не кроим планове за повече от един ден напред.