Варлам Шаламов - Курсовете

Хирургията — общата и частната — ни я четеше Меерзон. Той беше ученик на Спасокукоцки, хирург с голямо бъдеще, със значителна научна съдба. Но беше женен за роднина на Зиновиев и през 1937 година го арестуват и му лепват десет години — като глава на някаква терористична, вредителска, антисъветска организация… През 1946 година, когато започнаха фелдшерските курсове, току-що го бяха освободили. (На обща работа беше изкарал по-малко от година — през цялото време беше работил като хирург.) Тогава започваха да стават модерни „доживотните прикрепвания“ — пожизнено бе прикрепен и Меерзон. Съвсем наскоро освободен — беше крайно внимателен, официален, непристъпен. Прекършеното голямо бъдеще и озлоблението търсеха изход — намираха го в остроумието, в подигравките…

Лекциите му бяха превъзходни. От десет години Меерзон беше лишен от любимата си преподавателска работа — няколкото думи, разменяни с операционните сестри, естествено, не се брояха — и той за пръв път виждаше пред себе си аудитория, „студенти“, курсисти, жадуващи за медицински знания. И макар съставът ни да беше много пъстър — това не го смущаваше. Отначало лекциите му бяха увлекателни, пламенни. Още първото препитване беше като студен душ за разпаления Меерзон. Аудиторията беше прекалено посредствена: думите „елемент“, „форма“ трябваше да бъдат разяснявани, при това подробно. Меерзон разбра, остана много огорчен, но не го показа и се постара да се приспособи към нивото. Трябваше да се равнява по последните — по финландката Айно, по управителя на магазин Силантиев и т.н.

— Образува се от фистула — казваше професорът. — Кой знае какво е фистула?

Мълчание.

— Това е дупка, една дупка…

Лекциите избледняха, макар и да не загубиха деловото си съдържание.

Както подобава на хирург, Меерзон се отнасяше с явно презрение към всички други медицински специалности. В отделението му стерилността беше почти на столично равнище; изискваше от персонала стриктно да изпълнява изискванията за хирургичните клиники. А в другите отделения умишлено се държеше пренебрежително. Когато отиваше на консултации, никога не си събличаше късия кожух, не си сваляше шапката и в този вид сядаше на леглото на болния — във всяко терапевтично отделение. Правеше го нарочно и това изглеждаше като оскърбление. Все пак болничните стаи се поддържаха чисти и когато Меерзон излизаше, мърморещите санитари дълго бършеха мокрите следи от валенките му. Това беше едно от развлеченията на хирурга — езикът му работеше добре и той винаги бе готов да „излее“ върху терапевта своята жлъч, злобата си и недоволството си от света.

Не се развличаше по време на лекциите си. Излагаше всичко ясно, точно, изчерпателно, умееше да подбере разбираеми за всички примери, живи илюстрации, и се радваше, когато виждаше, че материалът се усвоява добре. Беше главен хирург на болницата, по-късно стана главен лекар и по време на курсовете ни мнението му бе от решаващо значение по всички въпроси на вътрешнокурсовия ни живот. Всичките му действия бяха пред очите на курсистите, думите му бяха добре премислени и целесъобразни.

По време на първото ни посещение на „истинска“ операция се бяхме скупчили в ъгъла на операционната със стерилни, необличани престилки, с фантастични марлени маски, Меерзон оперираше. Асистираше му неговата постоянна операционна сестра — Нина Дмитриевна Харченко, която работеше тук по договор, беше и секретар на болничната комсомолска организация. Меерзон даваше отсечени нареждания:

— Кохер!… Игла!…

Харченко грабваше инструментите от масичката и внимателно ги пъхаше в протегнатата настрана ръка на хирурга със светложълта гумена ръкавица.

Ала ето че подаде не това, което трябваше, Меерзон грубо изруга, замахна и хвърли пинсетата на пода. Тя издрънча, Нина Дмитриевна се изчерви и плахо подаде нужния инструмент.

Ние я съжалихме, постъпката на Меерзон ни ядоса. Смятахме, че той не би трябвало да постъпва така. Макар и само заради нас, ако е чак такъв грубиянин.

След операцията се обърнахме към Нина Дмитриевна с думи на съчувствие.

— Момчета, хирургът носи отговорност за операцията — каза ни тя сериозно и с поверителен тон. В гласа й нямаше смущение или обида.

Сякаш разбрал всичко, което ставаше в душите на новопокръстените, Меерзон посвети следващото занимание на една особена тема. Това беше блестяща лекция за отговорността на хирурга, за неговата воля, за необходимостта да се прекърши волята на болния, за психологията на лекаря и психологията на болния.