Варлам Шаламов - Курсовете

Бивш лектор на курсовете за усъвършенствуване на лекари в Москва, той много мъчно се приспособяваше към равнището на курсистите.

Между лекаря и курсистите постоянно личеше някакво отчуждение. Александър Александрович имаше желание да разкъса тази завеса, но не знаеше как. Беше съчинил няколко пошли вица, ала това не направи предмета му по-достъпен.

Нагледност ли? Дори по време на лекциите по анатомия не разполагахме със скелет. Умански ни рисуваше с тебешир на дъската нужните кости.

Малински четеше лекциите си и от все сърце се стараеше да ни даде колкото се може повече знания. Тъй като много добре познаваше лагерите — беше арестуван през тридесет и седма година, — в лекциите си той ни даде много полезни съвети, що се отнася до медицинската етика, пречупена през лагерите. „Научете се да вярвате на болния“ — отправяше към нас горещи призиви Александър Александрович, като подскачаше пред дъската и почукваше с тебешира. Ставаше дума за „лумбагото“, но ние разбирахме, че той има предвид по-важни неща — поведението на истинската медицина в лагера, това, че уродливостта на лагерния живот не трябва да отклонява медика от правия път.

Доктор Малински ни даде много — сведения, знания, и макар вечният му стремеж, според нас, да ни държи на разстояние за съжаление не ни внушаваше симпатии, ние признавахме положителните му качества.

Александър Александрович понасяше добре колимския климат. След като го реабилитираха, по собствено желание остана да живее в Сеймчан, в едно от зеленчуковите стопанства на Колима.

Редовно четеше вестници, но с никого не споделяше мнението си — какво нещо е опитът… От книгите четеше само по медицина.

Завеждащата курсовете беше волнонаемната лекарка по договор Татяна Михайловна Илина, сестра на Сергей Илин, прочутия футболист, както ни се представи тя самата. Татяна Михайловна беше дама, която се стараеше до най-малката подробност да бъде в крак с висшето началство. Тя направи голяма кариера в Колима. Духовното й подмазване беше почти безгранично. Веднъж ме помоли да й донеса нещо „по-хубаво“ за четене. Дадох й цяло съкровище — томче на Хемингуей с „Петата колона“ и „48 разказа“. Илина повъртя тъмночервената книжка, разлисти я.

— Не, вземете си я — това е лукс, а ние имаме нужда от черен хляб.

Явно чужди, лицемерни думи — тя ги произнесе с удоволствие, но не съвсем на място. След този отпор се отказах да бъда съветник на доктор Илина що се отнася до книгите.

Татяна Михайловна беше омъжена. В Колима бе пристигнала с двете си деца и с мъжа си, фронтови офицер, подписал след войната договор с Далстрой и дошъл на североизток заедно със семейството си: тук важеха офицерските дажби, чиновете и привилегиите, а семейството беше голямо, с две деца. Назначили го началник на политотдела на едно колимско минно управление — длъжността никак не беше малка, почти генералска, при това перспективна. Но Николаев — фамилията на съпруга на Татяна Михайловна — беше наблюдателен човек, имаше скрупули и не бе кариерист. Нагледал се на цялото това безправие, на спекулацията, самоснабдяването, рушветите, доносите, кражбите, дебненето, присвояването на държавни пари и на всичките жестокости на колимските началници по отношение на затворниците, Николаев се пропил. Веднъж завинаги разбрал и осъдил разлагащото влияние на човешката жестокост. Животът беше разтворил пред него най-страшните си страници, много по-страшни и от годините на войната. Не бил рушветчия, не бил подлец. Започнал да пие.

Бързо го отстранили от длъжността началник на политотдел и за кратко време — само за две-три години — кариерата му тръгва отгоре надолу, за да стигне до синекурната, ниско платена и без влияние длъжност на инспектор в културно-възпитателната част на затворническата болница. От няма накъде се пристрасти към риболова. Навътре в тайгата, на брега на някоя река Николаев се чувстваше по-добре, по-спокойно. Когато договорът му изтече, той замина на „континента“.

Татяна Михайловна не го последва. Напротив, тя стана член на партията и сложи начало на кариерата си. Децата си ги поделиха: момичето се падна на бащата, момчето — на майката.

Но всичко това щеше да стане по-късно, а засега доктор Илина беше грижовна и тактична завеждаща курсовете ни. Тъй като се страхуваше от затворниците, тя гледаше да си има с тях по-малко вземане-даване и дори, струва ми се, още не си беше взела някой арестант за прислуга.