Анри Шариер - Пеперудата

Тази индианска общност се наричаше гуахира. Обитаваха плажната ивица и вътрешността на равнината чак до полите на планината. В планината живееха други индианци, наречени мотилонес. Години по-късно щеше да ми се наложи да имам вземане-даване с тях. Гуахирите поддържаха индиректна връзка с цивилизования свят посредством разменната търговия, за която вече говорих. Обитателите на плажната ивица даваха на белия индианец перли и костенурки. Костенурките се доставяха живи и понякога тежаха по стотина — сто и петдесет килограма. Те никога не достигаха големината на костенурките от Ориноко или Марони, които могат да тежат по четиристотин кила и чиито черупки достигат до два метра дължина при един метър широчина в най-издутата им част. Сложени веднъж по гръб, костенурките не успяваха да се преобърнат. Виждал съм някои от тях да прекарват на гръб по три седмици без храна и вода и после да ги откарват все още живи. Що се отнася до огромните зелени гущери, те бяха много вкусни. Плътта им беше нежна, бяла и крехка, също така вкусни бяха и яйцата им, особено когато ги изпечеш на слънце в пясъка. Само външният им вид потискаше малко апетита.

Всеки път, когато ходеше на лов, Лали носеше вкъщи своя дял от перли и ми ги връчваше. Аз ги пусках в една дървена съдинка, без да ги сортирам — дребни, средни и големи — смесено. Бях отделил настрана, в една кибритена кутия, само няколко — две розови, три черни и седем в металносив цвят — всичките удивително красиви. Пазех също и една огромна неправилна перла, с формата на бобено зърно, голяма колкото белия или червения боб, който расте у дома. Тази барокова перла имаше три насложени цвята, които се меняха в зависимост от светлината — черен пласт, стоманеносиво и сребристо с розови отблясъци. Благодарение на перлите и костенурките на племето не му липсваше нищо. Само дето разполагаха с абсолютно непотребни вещи, докато не познаваха други, които можеха да им бъдат от полза. В цялото селце например не можеше да се намери нито едно огледало. За да открия нещо, пред което да се бръсна, трябваше да се ровя из остатъците на някаква вероятно разбита и изоставена лодка, от която измъкнах парче, покрита с никел плоскост, и се оглеждах в нея.

Тактиката ми спрямо моите приятели беше проста: никога не правех нищо, което би засегнало авторитета и мъдростта на вожда, а още по-малко тези на стария индианец, който живееше сам на четири километра по посока към вътрешността на равнината, обграден от змии, две кози, десетина овце и агънца. Това беше шаманът на всички общности на гуахирите. Благодарение на това ми поведение никой не ми завиждаше и никой не ме гледаше накриво. В рамките на два месеца бях приет от всички. Шаманът имаше също двадесетина кокошки. Като се има предвид, че и в двете посетени от мене селища на гуахирите не бях видял ни кози, ни кокошки, ни овце, ни агнета, излизаше, че притежаването на домашни животни е привилегия на шамана. Всяка сутрин по някоя индианка тръгваше с кошница на главата да му носи прясно уловена риба и миди. Носеха му също царевични питки, печени същата сутрин върху камък. Понякога, но не всеки път, те се връщаха с яйца и прясно мляко. Когато пожелаеше да ме види, шаманът ми изпращаше лично три яйца и нож от полирано дърво. Лали идваше с мен до средата на пътя и спираше там да ме чака в сянката на огромните кактуси. Първия път, когато това се случи, тя сложи ножа в дланта ми и ми показа посоката с ръка.

Дъртият индианец живееше в отблъскваща мръсотия под навес от опънати кравешки кожи, обърнати с козината отдолу. По средата — оградено от три камъка огнище. Личеше си, че е винаги запалено. Не спеше в хамак, а в нещо като легло, стъкмено от клони и високо около метър. Навесът беше бая голям, трябва да имаше двадесетина квадратни метра. Нямаше стени, само няколко клони бяха струпани откъм ветровитата страна. Забелязах две змии — едната триметрова, дебела колкото ръката ми, другата около метър с жълт V-образен знак на главата и си рекох: „Леле, колко ли яйца и кокошки изкльопват тия двете!“ Не можех да си представя как под същия този навес успяват да се подслонят кози, кокошки, агнета и дори едно магаре. Старият ме огледа по всички ръбове, накара ме да си сваля панталона, превърнат от Лали в къси гащи, и когато останах гол като охлюв, ме подкани да седна на един камък до огъня. После го покри с няколко зелени листа, които вдигнаха страшна пушилка и замирисаха на мента. Димът им ме обви до задушаване, но аз се стараех да не кашлям и изчаках така около десет минути. След това индианецът изгори панталона ми и ми подаде два набедреника — единия от овнешка кожа, другия от змийска, нежен като ръкавица. На ръката ми нахлузи гривна от сплетени ивици козя, овнешка и змийска кожа. Беше широка десет сантиметра и се затягаше с ремък според ширината на китката.