Анри Шариер - Пеперудата

Вчера видях индианеца, който свързваше индианското селище с най-близкото колумбийско, на два километра от границата — наричаше се Ла Вела. Индианецът имаше две магарета и носеше със себе си карабина „Уинчестър“, но също ходеше гол, като не броим набедреника. Не знаеше и дума испански — как ли въртеше търговията си? С помощта на един речник написах поръчките си на лист хартия: агухас (игли), синьо и червено китайско мастило и конци за шиене. Вождът често ме молеше да го татуирам. Индианецът за свръзка беше дребен и сух. Тялото му от левия хълбок до дясното рамо беше пресечено от грозен белег. Раната беше зараснала, образувайки дебел колкото пръст ръб. Сложиха перлите в кутия за пури с няколко отделения, в които бяха подредени по големина. Когато си затръгва, вождът ми даде знак, че ми разрешава за малко да го придружа. За да е сигурен, че няма да избягам, той с трогателно чистосърдечие ми тикна в ръцете една двуцевна пушка и шест куршума. Беше убеден, че това ще ме принуди да се върна обратно, тъй като вярваше, че никога няма да отнеса нещо, което не ми принадлежи. Магаретата не бяха натоварени и двамата с индианеца ги яхнахме. Цял ден яздихме по пътя, по който бях дошъл дотук, но на три-четири километра от граничния пост обърнахме гръб на морето и навлязохме във вътрешността.

Към пет часа стигнахме до едно поточе, около което се бяха скупчили пет индиански колиби. Всички се събраха да ме разгледат. Моят придружител говори, говори, говори, докато не дойде един тип с очи, коса, нос — изобщо всички черти на индианец, освен цвета. Беше бял като брашно и с червени очи на албинос. Носеше зеленикавокафяв панталон. Тогава разбрах, че онзи индианец, който беше посетил моето село, носеше стоката си само дотук, без да продължава по-нататък. Албиносът ме заговори.

— Buenos dias (Добър ден). Tu eres el matador que se fue con Antonio? (Ти ли си убиецът, който избяга с Антонио?) Antonio es compadre mio de sangre. (Антонио ми е кръвен побратим).

За да се побратимят двама мъже, те правят следното — завързват една за друга ръцете си и всеки рязва с ножа ръката на другия. После смесват потеклата кръв и всеки изблизва окървавената ръка на другия.

— Que quieres? (Какво искаш?)

— Agujas, tinta china roja у azul? (Игли, червено и синьо китайско мастило). Nada mas. (Нищо повече).

— Tu lo tendras de aqui a un cuarto de luna. (Ще го имаш след четвърт лунен цикъл, броено от днес).

Говореше испански по-добре от мен и се усещаше, че умее да установява контакти с белите, да организира разменната търговия и да защитава горещо интересите на своята раса. Щом тръгнах да си ходя, той ми даде гердан от сребърни колумбийски монети — хубаво светло сребро. Каза ми, че е за Лали.

— Vuelva a verme (Върни се пак да се видим) — ми рече белият индианец. И за да бъде сигурен, че ще се върна, ми връчи един лък.

Поех обратно сам и едва бях изминал половината от пътя, когато срещу мен се зададе Лали, придружена от малката си сестричка, на има-няма дванадесет-тринадесет години. Що се отнася до Лали, тя със сигурност беше някъде между шестнадесет и осемнадесет. Щом се добра до мен, тя се хвърли като луда и ми издра гърдите, понеже успях да си скрия лицето, после жестоко ме ухапа по врата. Едва можех да я удържа, използвайки всичките си сили. Внезапно тя се успокои. Качих сестричето й на магарето и тръгнах зад него, прегърнал Лали. Вървяхме бавно към селцето. По пътя убих една кукумявка. Стрелях по нея, без да знам какво е точно — просто бях видял две очи да святкат в нощта. Лали реши, че трябва на всяка цена да я отнесем у дома и я закачи на седлото на магарето. Пристигнахме по изгрев-слънце. Бях толкова уморен, че исках само да се измия. Лали ме изми, след което пред очите ми свали набедреника на сестра си, изми я и нея и чак накрая изми себе си.

Когато двете се върнаха, аз седях и чаках да кипне водата, която бях сложил на огъня, за да я изпия с лимон и захар. Тогава стана нещо, което едва по-късно проумях. Лали побутна сестра си между бедрата ми, нагласи ръката ми около талията на малката и чак тогава забелязах, че тя няма набедреник и носи на врата си гердана, подарен току-що на Лали. Не знаех как да се измъкна от конфузното положение и внимателно отблъснах малката, взех я на ръце и я сложих да си легне на хамака. Свалих й гердана и го сложих на шията на Лали. После Лали легна до сестра си, а аз — до Лали. Чак по-късно разбрах: Лали решила, че аз проучвам как да се махна от селцето, защото не съм щастлив с нея, и помислила, че може би сестра й ще успее да ме задържи. Когато се събудих, Лали закриваше с длан очите ми. Беше късно — около единадесет сутринта. Малката се беше разкарала, а Лали ме гледаше любовно с големите си сиви очи и нежно ме ухапа по ъгълчето на устните. Беше щастлива, искаше да ми покаже, че е разбрала, че я обичам и че нямам намерение да заминавам, понеже тя не знае как да ме задържи.