Анри Шариер - Пеперудата

Старицата и индианецът ни чакаха на сухия пясък, на мястото, където обикновено отваряха мидите. Ортакът на Лали се зарадва, че сме набрали толкова много. Тя започна да му обяснява какво точно съм измислил; спуснал съм завързаната торбичка, което я облекчава при изплуването и същевременно й позволява да набере повече миди. Той огледа как съм завързал торбата и внимателно проучи двойния ми възел. Отвърза го и после от първи опит го повтори доста добре. Погледна ме много горд от себе си.

Като отвори мидите, старицата намери тринадесет перли. Лали, която обикновено не оставаше да наблюдава тази операция и се прибираше да чака вкъщи своя дял, сега стоя докато отвориха и последната мида. В това време аз изгълтах поне една дузина от тях. Лали само пет-шест. Дъртата започна подялбата. Всички перли бяха кажи-речи еднакво големи — с размерите на хубаво грахово зърно. Тя отдели три перли за вожда, три за мене, задържа две за себе си и пет останаха за Лали. Лали пое моите три и ми ги подаде. Аз от своя страна ги взех и ги предложих на ранения индианец. Той не искаше да ги приеме, но аз ги поставих в дланта му и я затворих. Тогава той се съгласи. Жена му и дъщеря му, които до този момент бяха наблюдавали мълчаливо отстрани, се засмяха от радост и дойдоха при нас. Помогнах им да пренесат ловеца в колибата му.

Тази сцена се повтаряше почти две седмици поред. Всеки път връчвах своя дял на индианеца, но един ден задържах една от шестте перли, които ми се полагаха. Когато се прибрах вкъщи, накарах Лали да я схруска. Беше толкова щастлива, че пя през целия ден. От време на време ходех при белия индианец. Каза ми да го наричам Зорильо, което на испански означава лисичка. Предаде ми, че вождът питал защо не му татуирам тигровата глава — отговорих, че не умея да рисувам. Като си помагах с речника, му обясних, че искам да ми донесе голямо колкото гръдта ми огледало, прозрачна хартия, тънка четка, шишенце с мастило, индиго, а ако не намери индиго — много мек и дебел молив. Поръчах му също да ми намери панталони и три ризи в цвят каки и да ги скрие у тях. Научих, че полицията е разпитвала за Антонио и мен. Той отговорил, че аз съм минал през планината във Венецуела, а Антонио го ухапала змия и се поминал. Останалите французи били в затвора в Санта Марта — ми каза индианецът.

У Зорильо човек можеше да види същите разнородни предмети, каквито се намираха в дома на вожда: сума ти глинени съдини, изрисувани с любимите на индианците знаци — всичките различни, оригинални по форма, рисунки, цветове; прекрасни хамаци от чиста вълна — някои чисто бели, други шарени и с ресни; изсушени кожи на змии, гущери и огромни жаби; кошници, плетени от бели лиани и други, изплетени от цветни. Домакинът ми обясни, че всички тези неща се изработват от индианци, които принадлежат на същото племе като моите, но живеят в джунглата, на двадесет и пет дни път оттук. От техните владения пристигали и кокаиновите листа, от които той ми подари двадесетина. Ако се чувствах преуморен, беше достатъчно да сдъвча само едно от тях. На тръгване помолих Зорильо да ми осигури, ако му е възможно, всичко отбелязано в списъка плюс малко испански вестници и списания (благодарение на речника за два месеца бях понаучил доста думи). Що се отнася до Антонио, той нямаше никакви новини от него — знаеше само, че е имало нов сблъсък между контрабандистите и митничарите. Били са убити пет митничари и един контрабандист, а корабът не е бил конфискуван. Никога дотогава не бях забелязвал алкохол в селото, ако, разбира се, не смятаме онази плодова гадория, която оставяха да ферментира. У Зорильо мярнах една бутилка анасонлийка и веднага го помолих да ми я даде. Той отказа. Ако исках, можех да я изпия там на място, но не и да я нося в селото. Хич не беше глупав този албинос.

Тръгнах си качен на едно магаре, което на следващия ден щеше да се върне при Зорильо самичко. Носех само голям пакет с шарени бонбони, обвити с тънка хартия, и шестдесет пакета цигари. Лали ме чакаше на повече от три километра извън селото заедно със сестра си. Този път не ми направи никаква сцена и се съгласи да върви до мен, като дори прие да я прегърна. От време на време спираше и съвсем цивилизовано ме целуваше по устата. Щом се прибрахме, отидох при вожда и му предложих част от цигарите и бонбоните. Седнахме пред вратата с лице към морето. Отпивахме от онова ферментирало питие, което успяваха да запазят хладно в глинените си делви. Лали седеше от дясната ми страна, прегърнала с две ръце бедрото ми. Отляво сестра й се беше разположила по същия начин. И двете смучеха бонбони. Пакетът стоеше отворен пред нас и всички жени и деца си взимаха от него без шум. Вождът наклони главицата на Зорайма към мен и ми даде да разбера, че и тя би искала да бъде моя жена като Лали. Лали се размаха, показа гърдите си и после тези на Зорайма, като явно обясняваше, че не искам сестра й, защото има малки цици. Вдигнах рамене под всеобщия кикот. Зорайма изглеждаше много нещастна. Какво да правя — обвих с една ръка шията й и с другата я погалих по гърдите — тя светна от щастие. Изпуших няколко цигари, индианците ги опитаха, но бързо се отказаха от тях и запалиха отново пурите си, обърнати с огънчето в устата. След време се надигнах, поздравих всички и хванах Лали за ръка да си ходим. Тя тръгна след мен, а Зорайма — по нас. Изпекохме на жаравата няколко едри риби и си направихме угощение. Бях хванал една двукилограмова лангуста. Изядохме крехкото й месо с огромно удоволствие.