Анри Шариер - Пеперудата

— Така е.

— В каторгата новините се движат бързо — едновременно с действията ти. Къде тури пушката?

— Хвърлих я в реката.

— На кое място?

— Срещу оградата на болницата — точно там, където я прескочихме.

— Значи е възможно да се намери?

— Мисля, че да, защото там не е много дълбоко.

— Откъде знаеш?

— Бяхме принудени да нагазим във водата, за да пренесем ранения ми приятел до лодката.

— На него какво му е?

— Счупи си крака.

— Ти какво направи за него?

— Накърших клони и оплетох нещо като клетка около крака му.

— Боли ли го?

— Да.

— Къде е сега?

— Остана в пирогата.

— Казваш, че си дошъл тук, за да търсиш помощ. С какво искаш да ти помогнем?

— С лодка.

— Искаш да ти дадем лодка?

— Да, имам пари, за да си платя.

— Добре, ще ти продам моята — много е добра и е съвсем нова. Откраднах я миналата седмица от Албина. Не лодка, ами лайнер. Липсва й само кил. За два часа можем да ти го сложим. Иначе всичко й е наред — кормило с лост, четириметрова мачта от желязно дърво и чисто ново платно от лен. Колко ще дадеш?

— Ти определи цената — аз не знам каква стойност имат нещата тук.

— Три хиляди франка, ако можеш да платиш в брой, ако не — върни се утре през нощта и извади пушката. В замяна ще ти дам лодката.

— Не, предпочитам да си платя.

— Добре, значи — пазарлъкът е приключен. Хей, Бълха, донеси кафе.

Бълхата се оказа онова почти джудже, което дойде да ме извика. Той отиде до полицата над огнището, взе едно блестящо от чистота канче, сипа в него кафе от някаква бутилка и го сложи да се топли. След малко дръпна канчето от огъня, разпредели съдържанието му в няколко съда, оставени до камъните, и Вси светии ги раздаде на хората зад себе си. Бълхата ми протегна канчето и каза:

— Пий спокойно — това канче е само за посетители. Никой от болните не го пипа.

Поех канчето, отпих и го подпрях на коляното си. В този момент забелязах, че на него виси залепен един пръст. Докато схвана какво става, Бълхата рече:

— Я, загубил съм си още един пръст! Къде ли, майка му стара, се е дянал?

— Тук е — казах аз и му посочих канчето. Той го отлепи, хвърли го в огъня и ми го върна.

— Пий си спокойно — вика, — моята проказа е суха. Аз само се разпадам на парчета, без да изгнивам. Не съм заразен.

В този момент до носа ми достигна миризма на печено месо. Това трябва да е пръстът — помислих си аз.

— Ще се наложи да прекараш тук целия ден, за да изчакаш вечерния отлив — каза Вси светии. — Трябва да идеш да предупредиш приятелите си. Прибери ранения в някоя колиба, извадете всичко, което имате в кануто, и го потопете. Ние тук не можем да ти помогнем — ясно ти е защо, нали?

Върнах се бързо при моите хора, хванахме Клузио и го пренесохме до колибата. Един час по-късно всичко беше извадено и товарът от пирогата — грижливо подреден. Бълхата помоли да му я подарим заедно с едно гребло и отиде да я потапя на някакво място, което само той си знаеше. Нощта мина бързо. Лежахме и тримата в колибата върху чисто новите одеяла, изпратени ни от Вси светии. Донесоха ни ги опаковани в дебела амбалажна хартия. Изтегнат на тази постеля, разказах подробно на Клузио и Матюрет за всичко, което ми се беше случило на острова, и за сключения с Вси светни договор. Без да размисли, Клузио изтърси една глупост:

— Значи дотук бягството ни струва шест хиляди и петстотин франка. Аз ще ти дам половината от тази сума, Папийон — трите хиляди франка, с които разполагам.

— Не сме се събрали тук, за да правим бакалски сметки. Докато имам мангизи, ще плащам. После ще видим.

Никой от прокажените не припари до колибата. Когато се съмна, Вси светии пристигна:

— Добро утро. Можете спокойно да излизате. Никой няма да ви безпокои. Горе на хълма на една палма се е качил наш човек, който ще следи за лодките на копоите по реката. Докато се вее бял парцал, значи всичко е наред. Ако се появи нещо, той ще слезе да ни предупреди. Когато огладнеете, съберете си плодове от папая.

— Вси светии, а килът? — попитах аз.

— Ще изкъртите дъски от вратата на лазарета. Тя е от яко тежко дърво. Две дъски ще ви стигнат за кила. Тази нощ извадихме лодката на брега. Ела да я видиш.

Отидохме. Оказа се прекрасна лодка, дълга пет метра, чистак нова, с две скамейки, едната от които беше пробита, за да минава през нея мачтата. Беше тежка и ние с Матюрет бая се озорихме, докато я обърнем. Платното и въжетата също бяха съвсем нови. От двете страни имаше халки, на които да закачаме товара — като бъчвата с вода например. Хванахме се на работа. По обяд килът, който изтъняваше отзад напред, беше здраво захванат с дълги болтове и с четирите винта, които имах в себе си.