Анри Шариер - Пеперудата

— Как по-точно да стане това?

— Виж сега. Аз ще дойда с теб по реката чак до мястото, откъдето се вижда островът. Ти сам няма да го намериш, може да се объркаш. Той е на петдесетина километра от Сен Лоран и на около сто и петдесет километра от устието, така че трябва да се върнем назад. Ще вържем моята пирога за твоята, аз ще те оставя колкото е възможно по-близо, после ще отплавам и оттам нататък ти ще трябва да се справяш сам.

— Защо не дойдеш на острова заедно с нас?

— Божичко! — рече Бретонеца. — Веднъж само слязох на мостика, където по принцип спира лодката на администрацията. Беше посред бял ден и това, което видях тогава, ми стига. Прощавай, Папи, но никога няма да стъпя на този остров. Пък и, от друга страна, няма да мога да превъзмогна отвращението си от това, че стоя до тях, че приказваме и преговаряме. Така че повече ще ти навредя, отколкото да ти помогна.

— Кога тръгваме?

— На свечеряване.

— Сега колко е часът, Бретонецо?

— Три.

— Добре, тогава ще легна да поспя малко.

— Не, ще трябва да натовариш и подредиш пирогата.

— Не, няма нужда — ще тръгна с празна лодка и после ще се върна да взема Клузио, който през това време ще седи тук да пази провизиите.

— Невъзможно! Никога не би могъл да намериш мястото, дори и посред бял ден. А през деня ти и без това не бива да се мотаеш по реката. Ловът за вас не е прекратен. Реката все още е много опасно място.

Дойде вечерта. Той отиде да докара своята пирога, която закачихме за нашата. Клузио се настани до Бретонеца, който пое лоста на кормилото, Матюрет застана по средата, а аз — отпред. Измъкнахме се трудно от залива и в момента, когато излязохме в реката, нощта започна да се спуска. Огромното червеникавокафяво слънце възпламени хоризонта откъм морето. Хилядите огньове от огромния фойерверк се надпреварваха — все по-наситени, от червени по-червени, от жълти по-жълти, един от друг по-разноцветни там, където различните оттенъци се смесваха. На двадесет километра пред нас ясно се виждаше устието на величествената река, която се вливаше в морето, блестейки със сребристорозовите си пайети.

Бретонеца каза:

— Това е краят на отлива. След час ще почувстваме прилива и ще го използваме, за да се изкачим по Марони, и без много усилия, тласкани от него, бързо ще стигнем до острова.

Изведнъж нощта ни покри.

— Напред — каза Бретонеца. — Греби силно, за да доплуваме до средата на реката. Не пушете.

Веслата се потопиха във водата и ние се плъзнахме бързо напреко на течението — прас, прас, прас. Двамата с Бретонеца поддържахме добър ритъм и синхрон с греблата. Матюрет също правеше, каквото можеше. Колкото повече напредвахме към средата на реката, толкова по-силно чувствахме как ни тласка приливът. Плъзгахме се бързо, на всеки половин час усещахме разликата. Приливът набираше сили и ни влечеше все по-бързо. След шест часа бяхме вече доста близо до острова и тръгнахме право към него — голямо петно почти в средата на реката, малко повече в дясната й страна. Там е, прошепна Бретонеца. Нощта не беше чак толкова тъмна, но не бяхме успели да го забележим по-рано заради мъглата, която пълзеше по водата. Доближихме се. Когато вече можехме да различим по-ясно очертанията на скалите, Бретонеца се качи на своята си пирога, отвърза я бързо от нашата и просто каза тихо: „Късмет, момчета!“

— Благодарим ти.

— Няма за какво.

Лишена от управлението на Бретонеца, лодката беше изтласкана напреко право на острова. Опитах се да я върна в правилното положение, като я извъртя, но не успях и, тласкани от течението, се забихме в растителността, която висеше над водата. Въпреки че се опитвах да намаля скоростта с веслото си, се блъснахме толкова силно, че ако вместо на клони и листак бяхме попаднали на скала, щяхме да се разбием и да изгубим всичко — провизии, материали, всичко. Матюрет скочи във водата и изтегли лодката и така се приплъзнахме под един огромен облак от растения. Матюрет продължи да тегли и накрая я завързахме. Изпихме по глътка ром и аз се качих на брега, като оставих двамата си другари в лодката.

Тръгнах с компас в ръка, като счупих няколко клона и вързах тук-таме парчета от брашнените чували, които предварително си бях приготвил. Видях светлинка и внезапно различих гласове и три колиби. Приближих се и понеже не знаех как да заявя присъствието си, реших да ги оставя те да ме открият. Запалих цигара. В момента, в който светна огънчето, върху мен се спусна, лаейки, малко куче. Започна да скача около краката ми, като се опитваше да ме ухапе. „Ох, дано то поне не е прокажено — си помислих. — Кретен, кучетата не ловят проказа.“