Анри Шариер - Пеперудата

Стоях пред мъж по кафеникави къси панталони, гол от кръста нагоре, обут с ботуши от червена кожа. Беше среден на ръст, набит, изпечен от слънцето и съвсем плешив. Очите и носът му бяха покрити с татуирана в синьо маска. Точно в средата на челото му се мъдреше татуирана хлебарка.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Сам ли си?

— Не.

— Колко сте?

— Трима.

— Заведи ме при приятелите си.

— Не мога, защото единият от тях има пушка и не искам да те застреля, преди да е разбрал намеренията ти.

— А, ясно. Можеш да се движиш свободно, но говори тихо. Значи вие сте тримата симпатяги, дето са се чупили от болницата?

— Да.

— Кой е Папийон?

— Аз.

— Да знаеш, човече, твойто бягство направо обърна селото с главата надолу! Половината от освободените са арестувани в жандармерията — той отпусна пушката към земята и се приближи към мен с протегната ръка. — Аз съм Маскирания бретонец, чувал ли си за мен?

— Не, но виждам, че не си ловец на хора.

— Прав си, залагам тук капани, за да ловя хоко. Сега гледам, че ми е отмъкната една от птиците — някой тигър сигурно. Освен ако не сте били вие.

— Ние бяхме.

— Кафе искаш ли? — Той извади термос от раницата си и ми сипа малко кафе, после сипа и на себе си.

— Ела да видиш приятелите ми — му казах.

Той дойде и седна при нас. Посмя се незлобливо на номера, който му изиграх с пушката.

— Повярвах ти — каза, — още повече че нито един ловец на хора не пожела да тръгне да ви търси, защото всички мислеха, че сте гепили пушката.

Обясни ни, че е в Гвиана от двадесетина години и от пет години вече е свободен. Бил на четиридесет и пет. Възможността да се върне във Франция не го интересувала заради глупавата маска, която на времето си татуирал. Обожавал храсталака и там си изкарвал прехраната — от змийски и тигрови кожи, а най-вече от лов на хоко — птицата, която току-що бяхме изяли. Продавал живите хоко по двеста — двеста и петдесет франка едната. Предложих му да му платим за загубата, но той възмутено отказа. Ето какво ни разправи:

— Тази птица е див петел, който се въди из храсталака. Тук естествено той никога не е виждал нито кокошка, нито петел, нито човек. Хващам, значи, един от тях, занасям го в селото и го продавам на някой пилчар — те много ги търсят. Така. Без да му режеш крилата, без изобщо да правиш каквото и да било, ти го слагаш вечерта в кокошарника и когато на заранта отвориш вратата, го виждаш курдисан отпред, като че ли брои пилетата на излизане. Тръгва след тях и както си кълве точно като останалите, гледа с четири очи във всички посоки, нагоре, надолу в храстите наоколо. Никое овчарско куче не може да се сравни с него. Вечерта сам застава на вратата и дявол знае как разбира, че липсват едно-две пилета, разбира го и тръгва да ги търси. И независимо дали са кокошки или петли, ги прибира с бой, за да се научат по кое време трябва да са си вкъщи. Убива плъхове, змии, мишки, паяци и гъсеници и в момента, в който в небето се появи граблива птица, бие тревога и кара останалите да се изпокрият в тревите, а той самият се приготвя за бой. И никога нито за момент не напуска кокошарника.

Ето такава беше тази изключителна птица, която ние изядохме като най-обикновен петел.

Маскирания бретонец ни каза, че Исус, Дебелака и още тридесетина освободени са в затвора на жандармерията в Сен Лоран, където ги държали, за да проверят дали някой от тях няма да бъде разпознат, че се е мотаел около сградата, от която избягахме. Арабина го тикнали в карцера. И то в изолатора, защото го обвинили в съучастничество. Двата удара, с които го повалихме, не му били оставили никакви рани, а двамата копои имали само леки цицини.

— Мен въобще не ме закачаха, защото всеки знае, че аз с подготовка на бягства не се занимавам.

Каза ни още, че Исус бил голям мръсник. Споменах му за лодката и той поиска да я види. Щом я зърна, извика:

— Ама той ви е изпращал на смърт, този мерзавец! Тая пирога няма да издържи повече от час в морето. Щом тръгне да се спуска от първата по-силна вълна, ще се разцепи на две. В никакъв случай не тръгвайте с нея — ще си бъде чисто самоубийство.

— Какво да правим тогава?

— Имаш ли мангизи?

— Да.

— Ще ти кажа какво да правиш и даже нещо повече — ще ти помогна, защото го заслужаваш. Не искам да ми плащаш, искам само да успееш — ти и твоите приятели. За нищо на света не бива да се доближаваш до селото. За да намерите свястна лодка, ще идете на Острова на гълъбите. Там живеят около двеста души, болни от проказа. Нямат надзиратели и въобще здравите хора не стъпват на този остров — дори и лекарите. Всеки ден в осем часа им докарват с лодки провизии, достатъчни точно за двадесет и четири часа. Болничният санитар оставя сандък с лекарства на други двама прокажени болногледачи и оттам нататък те лекуват останалите. Никой — нито тъмничар, нито ловец на хора, нито свещеник, никой не слиза на острова. Прокажените живеят в мънички колиби, които сами са си построили. Имат едно общо помещение, където се събират. Отглеждат кокошки и патици и разнообразяват с тях дневните си дажби. По закон нямат право да продават извън острова каквото и да било и затова въртят незаконна търговия със Сен Лоран, Сен Жан и китайците от Албина в Холандска Гвиана. Всички те са опасни убийци. Рядко се нападат помежду си, но вършат много престъпления, когато се измъкнат нелегално от острова. След набезите си се връщат обратно, за да се покрият на сигурно място. За тези екскурзии използват няколко откраднати от съседното село лодки. Най-тежкото нарушение там е да притежаваш лодка. Копоите стрелят по всяка, която влиза или излиза от Острова на гълъбите. Затова прокажените потопяват лодките си, като ги натоварват с камъни. Щом им потрябва някоя, се гмуркат, изваждат камъните и тя сама се издига на повърхността. На острова са се събрали от кол и въже — има представители на всички раси и всички области от Франция. Та така — твоята пирога може да ти послужи само за да поплаваш по Марони, и при това ако не я претоварваш! За да излезеш в открито море, трябва да си намериш нещо друго и най-добре е да го потърсиш на Острова на гълъбите.