Анри Шариер - Пеперудата

Плавахме вече от тридесет часа. Честно казано, засега не можехме да се оплачем. Предстоеше ни най-тежкият ден.

Вчера, изложен директно на слънчевите лъчи от шест сутринта до шест вечерта, изгорях жестоко. Днес слънцето отново ще увисне отгоре ми и хич няма да ме гали с перце. Устните ми вече пареха, а жегата още не беше започнала. Най-силно ме боляха устните и очите. Ръцете също бяха в плачевно състояние. Ако мога, изобщо няма да се разголвам. Дали ще имам сила да понеса ватенката? Страшно ме пареше и мястото между бедрата и ануса. Тук слънцето нямаше вина — думата си бяха казали солената вода и непрекъснатото търкане върху торбите.

При всички положения, приятелю, изгорял-неизгорял, най-после успя да избягаш. А това, че си тук сега, си струва да понесеш някое и друго неудобство в повече. Има деветдесет на сто вероятност да стигна жив до континента, а това все пак е нещо, нали! Дори да пристигна скалпиран и със смъкната до живо месо кожа, пак няма да съм платил скъпо пътуването си и постигнатия краен резултат. Само си помисли, че досега не си видял дори една акула! Да не са си взели отпуска? Признай си, че си щастливец. Ще видиш, този път ще успееш. От всичките ти сложно замислени и изпипани бягства победоносно ще се окаже най-идиотското. Две торби, тъпкани с кокосови орехи, и давай — накъдето те отнесат вятърът и вълните. Към континента. Не е нужно да си завършил университета, за да знаеш, че всяка отломка рано или късно стига до брега.

Ако вятърът и вълните се задържат същите, както през нощта, следобед със сигурност ще стигнем до земята.

Тропическото чудовище изскочи зад гърба ми. Явно днес бе решило да овъгли всичко наоколо, защото още от началото тръгна с всичките си лъчи и огньове напред. За три секунди изгони лунния ден. Дори не изчака да се появи цялото над хоризонта, за да се наложи като господар, като неоспорван суверен на тропиците. За нула време вятърът стана почти топъл. След час ще настъпи жегата. Първото чувство, което завладя тялото ми, беше доволството. Едва ме бяха докоснали първите лъчи и приятна топлина се разля по вените ми от кръста нагоре. Свалих навитата около главата си кърпа и обърнах лице към слънцето, като че ли беше камина. Преди да ме овъгли, чудовището искаше да ми покаже, че носи първо живот, а после смърт.

Кръвта ми потече по-бързо във вените и дори мокрите ми бедра почувстваха животворната промяна.

Виждах съвсем ясно джунглата — имам предвид върховете на дърветата, разбира се. Струваше ми се, че не е далеч. Щях да изчакам слънцето да се издигне малко по-високо, за да се кача прав върху торбите и да потърся с поглед Силвен.

Не мина и час и слънцето блесна високо в небето. Мамка му, това се казва жега! Дясното ми око беше полузатворено и залепнало. Взех малко вода в шепата си и го разтърках. Залютя. Свалих ватенката си — исках да остана за малко гол, преди слънцето да зажули прекалено силно.

Една вълна, по-силна от останалите, ме подхвана и ме изкачи високо върху гребана си. Точно преди да се плъзна надолу, успях за миг да зърна другаря си. Седеше гол върху сала. Не ме видя. Беше на по-малко от двеста метра пред мен и ми се падаше леко вляво. Вятърът продължаваше да духа силно и аз реших да опитам да се приближа към него. Нахлузих ръкавите на ватенката си, вдигнах високо ръце и захапах със зъби долния й край. Благодарение на така измайстореното платно сигурно щях да се придвижа по-бързо от него.

Правих се на платноходка в продължение на половин час. Но накрая ме заболяха зъбите, а усилията, които полагах с вдигнатите си ръце, напълно ме изтощиха. Отказах се, но ми се стори, че за този половин час съм напреднал доста повече, отколкото ако просто се бях оставил да ме носят вълните.

Ура! Ето го „дългуча“. Беше на по-малко от сто метра по-напред. Ама какво прави тоя? Нямаше вид на особено разтревожен за мен. Изчаках нова вълна да ме повдигне високо и отново го видях добре. Сега ясно забелязвах, че е сложил дясната си ръка като козирка над очите и се взира в морето. Погледни назад, бе глупако! Може пък и да е погледнал, но да не ме е видял.

Станах на крака отново и изсвирих с пръсти. От гърба на следващата вълна зърнах Силвен, също изправен и обърнат с лице към мен. Размаха ватенката си във въздуха. Най-малко двадесет пъти си пожелахме добро утро, преди да седнем обратно върху саловете си. Поздравявахме се всеки път, когато вълните ни повдигаха. Имахме късмет, че и двамата бяхме попаднали на един и същ ритъм. При последните две вълни той протегна ръце към джунглата, която вече се виждаше добре. Бяхме на по-малко от десет километра от нея. Загубих равновесие и седнах върху сала си. Бях видял приятеля си и джунглата — съвсем близо до нас! Обхванаха ме такава радост и вълнение, че заплаках като дете. Сълзите, които прочистваха гноясалите ми очи, пречупиха светлината като кристали с хиляди фасетки във всички цветове на дъгата. Глуповато си помислих — като църковни стъклописи. Днес Господ Бог е с теб, Папи. Тук, сред чудовищните природни стихии — вятъра, безбрежното море, дълбоките вълни, зеления венец на джунглата, човек се чувства несравнимо мъничък и незначителен в сравнение с това, което го заобикаля, и без да иска среща Бог, докосва се до него. Така както го бях търсил нощем, през хилядите часове, прекарани в мрачните килии, където ме погребваха жив, без да ми оставят и лъч светлина, така днес се докосвах до него под слънцето, готово да унищожи всяка живинка, която няма достатъчно сили, за да му устои. Наистина се докосвах до Бога, чувствах го около мен, в мен. Той дори ми пошепна: „Ти сега страдаш и ще страдаш дори повече, но този път съм решил да те подкрепя. Ще бъдеш свободен и победител. Аз ти го казвам.“