Анри Шариер - Пеперудата

Десният ми крак бе разтърсен от толкова силен спазъм, че извиках, като че ли някой можеше да ме чуе. Прекръстих крака си, защото се сетих, че според баба така минавало по-лесно. Илачът на милата старица се оказа кьорфишек. Слънцето се спусна на запад. Беше приблизително четири следобед. Подхвана ни вторият прилив, откак поехме на път. Стори ми се, че той ни тласка още по-силно към брега.

Сега можех спокойно да виждам Силвен, той също ме виждаше ясно. Рядко го губех от очи, тъй като вълните не бяха високи. Беше свалил ризата си и седеше гол до кръста. Правеше ми някакви знаци. Намираше се на около триста метра пред мен, но за сметка на това по-навътре към открито море. Ако съдя по леката пяна около сала му, той сигурно гребеше с ръце. Човек би казал, че се опитва да спре движението на сала си, за да ме изчака. Легнах върху торбите, потопих ръце във водата и също загребах. Може би така щяхме да съкратим разстоянието помежду си.

Добре подбрах спътника си в това бягство. По всички линии се оказваше на висота.

Спрях да греба с ръце, защото се почувствах изморен. Трябваше да пазя силите си. Сега възнамерявах да похапна и после да се опитам да обърна сала, както си беше преди. Чантата с кльопането, както и мехът с вода, бяха останали потопени отдолу. А аз изпитвах и жажда, и глад. Устните ми вече се бяха напукали и горяха. Най-добрият начин да обърна торбите беше да увисна от едната им страна точно когато идва вълна и да ударя с крака в момента, в който гребенът повдигне сала.

След пет опита успях да преобърна сала си само с един удар. Бях изтощен от направените усилия и едва-едва се покачих върху торбите.

Слънцето беше слязло съвсем ниско и се готвеше да потъне зад хоризонта. Значи беше почти шест. Да се надяваме, че нощта няма да бъде много бурна, тъй като според моите наблюдения именно дългият престой във водата изсмукваше силите ми.

Отпих от меха на Сантори яка глътка, като преди това хапнах добре от кокосовия орех. След като се наситих и изсуших ръцете си във въздуха, извадих една цигара и запуших с наслада. Преди да се стъмни съвсем, Силвен размаха кърпата си, а аз моята — така си пожелахме лека нощ. Все още беше много далеч от мен. Седях с опънати напред крака. Изстисках, доколкото беше възможно, ватенката си и я навлякох. Щом слънцето се скри, усетих, че ме пронизва хлад, а този тип ватенки държаха топло дори когато бяха мокри.

Вятърът ставаше все по-студен. Само някъде на запад облаците продължаваха да се къпят в розова светлина. Всичко останало тънеше във все по-сгъстяващия се мрак. На изток, откъдето духаше вятърът, облаци не се забелязваха. Значи засега нямаше опасност да завали.

Не мислех за нищо друго освен как да се крепя по-добре върху сала, без да се мокря излишно. Питах се също, дали ще бъде разумно да се вържа отново за торбите, ако усетя, че умората става неудържима. След изживяното приключение това ми се струваше доста опасно. После забелязах, че движенията ми са били затруднени, защото веригата е твърде къса. Част от дължината й се губеше, омотана в останалите въжета и жици. Лесно оправих тази дреболия. Така движенията ми щяха да са по-свободни. Разгънах веригата и отново я затегнах около кръста си. Дебело смазаната гайка действаше без проблеми. Само не биваше да я затягам прекалено много както първия път. Така щях да се чувствам по-спокоен, защото страшно ме беше шубе да не би да заспя и да изпусна торбите си.

Да, вятърът се усилваше, вълните също. Продължавах да се плъзгам ритмично от гребен на гребен, само разликата във височините ставаше все по-осезателна.

Нощта окончателно се спусна. Небето бе пронизано от милиони звезди, сред които най-ярко блестеше Южният кръст.

Не можех да видя приятеля си. Настъпващата нощ беше от особено голямо значение, защото, ако вятърът се запазеше същият, до сутринта щяхме да сме изминали основната част от пътя!

Колкото повече напредваше нощта, толкова по-силен ставаше вятърът. Червеникавокафявата луна бавно изплува от морето и надвисна над нас огромна и кръгла. Можех ясно да различа тъмните петна, които й придаваха прилика с човешко лице.

Значи минаваше десет часът. Нощта се проясняваше. Колкото по-високо се изкачваше луната, толкова по-светъл ставаше лунният ден. Лъчите й посребряваха повърхността на вълните и странните им отблясъци изгаряха очите ми. Беше невъзможно да откъснеш поглед от трепкащите отражения, но те наистина нараняваха болезнено очите ми, вече силно раздразнени от слънцето и солената вода.