Анри Шариер - Пеперудата

Колкото и да си повтарях, че не бива да отивам в крайности, в последна сметка не успях да издържа и изпуших три цигари една след друга.

Със сала всичко беше наред. Въпреки силното вълнение той се изкачваше и спускаше по склоновете на вълните без проблеми. Не можех да седя дълго време с опънати напред крака, защото това положение на тялото ми предизвикваше ужасно болезнени спазми.

Естествено, бях непрекъснато мокър до кръста. Гърдите ми бяха почти сухи, тъй като вятърът издуха ватенката ми, а вълните не ме пръскаха чак дотам. Очите ми смъдяха все повече. Затворих ги. От време на време се унасях. „Не бива да заспиваш.“ Лесно е да се каже, но вече действително не издържах. По дяволите! Опитвах се да се преборя с пристъпите на непреодолимата дрямка. И всеки път, когато успявах да се отърся, усещах пронизваща болка в мозъка. Извадих кибрита си. От време на време запалвах по някоя клечка и се изгарях по ръката или по врата.

Постепенно ме обхвана чувство на сковаващ страх, който се опитвах да прогоня с цялото си същество. Щях ли да се оставя да заспя? А ако паднех във водата, щях ли да се събудя от студа? Добре сторих, че отново се вързах за веригата. Не можех да си позволя да загубя двете торби — за мен те значеха живот. Мамка му, ами ако се изтърколя в морето и не се събудя?

Отново се намокрих до кости. Някаква самонадеяна вълна, която явно не желаеше да следва обичайния път на останалите си посестрими, реши да се разбие в мен от дясната ми страна. Не само че ме поля целия, но и ме завъртя така, че следващите две редовни вълни направо ме покриха от глава до пети.

И втората нощ изтичаше. Колко ли беше часът? Ако се съди по разположението на луната, която започна да се спуска на запад, трябва да имаше два-три часа сутринта. Ето че плувахме от тридесет часът насам — пет прилива и отлива. Това, че се измокрих като кокошка, все пак ми послужи за нещо — студът напълно ме разсъни. Треперех и траках със зъби, но държах очите си широко разтворени без никакво усилие. Краката ми съвсем се вдървиха и реших да седна върху тях. Трябваше да ги сгъвам един по един с две ръце. Прасците ми бяха ледени — дали щяха да се позатоплят така?

Останах дълго време седнал по арабски. Добре сторих, дето промених позата си. Опитах се да открия Силвен. Луната ярко огряваше морето, но се беше снишила, светеше ми в очите и ми пречеше да различавам ясно контурите. Нищо не можех да видя. Той нямаше с какво да се върже за торбите — дали все още се крепеше върху тях? Отчаяно започнах да го търся с очи, но напразно. Вятърът беше бурен, но равен. Не променяше силата, нито посоката си, а това беше много важно. Привикнах към наложения от него ритъм. Тялото ми сякаш се беше сляло с торбите.

Продължих да се взирам около себе си, докато желанието да зърна другаря си се превърна във фиксидея. Изсуших пръстите си на вятъра и изсвирих с всички сили. Вслушах се. Никой не ми отвърна. Може би пък Силвен не умееше да свири с пръсти? Не знам. Трябваше да го питам, преди да тръгнем. Можехме лесно да си изработим две свирки, дявол да го вземе! Ядосвах се, задето не се бях сетил предварително. Направих фуния с ръце и завиках „Ууу!“ Отговориха ми само воят на вятъра и плискането на вълните.

Не можех да изтрая на напрежението. Качих се прав върху торбите, придържайки веригата с лявата си ръка, и успях да запазя равновесие, докато пет вълни ме подемаха върху гребените си една след друга. Изправях се в цял ръст, докато салът се крепеше на високото, и се навеждах, когато се плъзгаше надолу. Наляво, надясно, напред — нищо. Дали пък не е останал зад мен? Не смеех да се обърна назад така, както бях прав. Единственото, което успях да различа със сигурност, бе една тъмна линия, открояваща се на фона на лунния ден откъм лявата ми страна. Това явно беше джунглата.

Когато се съмне, ще мога да видя дърветата. Тази мисъл ме стопли. „На съмване ще видиш джунглата, Папи! Да даде Господ да видиш и приятеля си!“

Разтрих добре прасците си и прострях крака напред. После реших да изсуша ръцете си и да изпуша една цигара. Накрая изпуших две. Колко ли беше часът? Луната се бе спуснала съвсем ниско. Вече не помнех дали миналата нощ чакахме слънцето да изгрее дълго след нейния залез. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си някакви образи от първата ни нощ в морето. Напразно. А, да! Ето че ясно си припомних как слънцето изплува от изток, докато луната все още се виждаше на хоризонта. Значи е станало почти пет часът. Луната не бърза да се потопи в морето. Южният кръст отдавна е изчезнал, Голямата и Малката мечка също. Само Полярната звезда е останала да блести по-силно от другите. Откак изчезна Южният кръст, Полярната звезда се възцари в небето. Вятърът комай се засили. Най-малкото стана по-плътен, ако може така да се каже, отколкото през нощта. Заедно с това вълните се разбуниха, по гребените им се появиха бели зайчета.