Анри Шариер - Пеперудата

— Да мине тази и следващата е нашата — изкрещя Силвен.

Беше застанал пред сала си, за да го закрие с тяло от пипалата на Голямата вълна. Аз заех същата позиция. Освен това мен ме подкрепяха и ръцете на Чанг, който от нетърпение и нерви забиваше нокти в прасците ми.

И ето най-после насреща ни тръгна Лизет, която идваше да ни вземе. Приближаваше се, изправена като църковна кула. Разби се между нашите две скали с характерния си оглушителен рев и се срути в пропастта.

Скочих частица от секундата преди приятеля ми, който веднага ме последва, и двата сала, залепени един за друг, бяха засмукани към морето от Лизет с главозамайваща скорост. За по-малко от пет минути се озовахме на триста метра от брега. Силвен още не бе успял да се качи върху сала си. Аз се озовах върху моя още на втората минута. От камъка на Драйфус, където явно се бе изкачил бързо-бързо, Чанг размахваше бяла кърпа за сбогом. Изтекоха пет минути, откак отминахме опасното място, където се зараждаха и поемаха срещу острова големите вълни. Вълните, на чиито гребени се носехме сега, бяха по-дълги, почти без пяна и толкова ритмични, че саловете ни прескачаха от една на друга без сътресения, без риск от преобръщане.

Изкачвахме се и се спускахме по склоновете на високите вълни, които леко ни отнасяха към открито море, тъй като в момента имаше отлив. От гърба на една подобна вълна успях да зърна за последен път белия чаршаф на Чанг. Силвен не бе много далеч от мен — само на около петдесетина метра по-навътре към открито море. Той на няколко пъти размаха ръка в знак на радост и тържество.

Нощта не мина тежко. По едно време ясно почувствахме как се промени посоката на течението. Отливът ни завлече към открито море, приливът сега ни тласкаше към континента.

Слънцето се показа на хоризонта. Значи бе станало шест часът сутринта. Намирахме се в много ниска позиция, за да можем да видим брега. Но забелязах, че се бяхме отдалечили и от островите, тъй като вече едва ги различавах (слънцето огряваше върховете им) и не бих могъл да позная, че са три. Виждах само някаква обща маса в далечината и толкоз. Реших, че разстоянието е най-малко тридесет километра.

Усмихнах се на победата, на успеха.

Дали не можех да седна върху сала си? Така вятърът би ме тласкал по-бързо, защото ще бие в гърба ми.

Ето, нагласих се. Разстлах веригата и я омотах около кръста си. Благодарение на добре смазания винт успях лесно да затегна гайката. Вдигнах ръцете си нагоре, за да изсъхнат. Пушеше ми се. Ето готово. Дълго и дълбоко вдишвах първите глътки дим, които изпусках малко по малко. Вече не ме беше страх. Нали няма нужда да ви обяснявам как ме свиваше стомахът преди съдбовния момент и после в първите минути след скока. Не, вече не ме беше страх, и то толкова не ме беше страх, че реших да хапна малко кокосов орех. Позаситих се и запалих втора цигара. Силвен беше много далеч от мен. От време на време, когато и двамата се оказвахме на гребена на някоя вълна, успявахме да се зърнем за секунда. Слънцето ожесточено ме блъскаше по темето. Почувствах как мозъкът ми кипва. Намокрих кърпата и я увих около главата си. Свалих вълнената ватенка. Въпреки острия вятър щях да се сваря в нея.

Мамка му! Салът ми се преобърна и за малко да се удавя. Яко се почерпих с морска вода. Въпреки всички усилия не успявах да върна торбите в предишното им положение и да се покатеря върху тях. Причината беше във веригата. Спъваше движенията ми. Най-после я нагласих така, че да мога да се подпра, плувайки, на торбите и да подишам дълбоко. Започнах да опитвам да се освободя напълно от нея. Пръстите ми безуспешно се мъчеха да отвинтят гайката. Вбесен и още по-непохватен, не намирах достатъчно сила, за да я завъртя.

Ох! Най-после! Преживях един гаден момент. Направо се побърках от страх, че няма да мога да се освободя от веригата.

Дори не се опитах да преобърна сала. Бях изтощен и се чувствах напълно обезсилен. Успях да пролазя върху него. Какво значение има, че дъното сега е дошло отгоре? Никога повече няма да се завързвам. Нито с вериги, нито с каквото и да било друго. Още в началото разбрах каква глупост съм извършил, завързвайки китката си. Това да ми е за урок.

Слънцето безмилостно жулеше ръцете и краката ми. Лицето ми пламтеше. Нямаше смисъл да го мокря — това само влошаваше нещата, тъй като водата веднага се изпаряваше и изгарянията ставаха още по-жестоки.

Вятърът утихна и пътуването стана по-удобно. За сметка на това напредвахме по-бавно. Предпочитах по-силен вятър и бурно море.