Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Ние — отвърнах церемониално като кралска особа. Бях оставил Жоро в колата, естествено. — Ще ме поканите ли?

— Мама спи — опита се да отклони тя визитата ми.

— Няма значение. Можем да идем в кухнята.

Тя се поколеба, но разбра, че няма сериозни основания да ме пропъди и плахо открехна вратата. Разширих пролуката достатъчно, за да вляза, и я последвах към хола. В тъмночервения си пеньоар с черни цветя тя изглеждаше малка и съсухрена като калинка-малинка.

Оказа се, че мама й никак даже не спи и тя го бе знаела. Ала после внезапно се бе примирила с мен. Влезе и застана странично, откривайки ми гледката на госпожа Стаматова-Боцева в своя люлеещ се стол. Влязох и аз.

Приближих се и мълчаливо стиснах костеливата й ръка.

— Здравейте, млади човече — избуча бабата с плътния си глас. — Да не би да носите новини?

— Новините са край нас — казах. — Но се превръщат в такива, когато ги изречем.

— Седнете — покани ме тя и аз седнах. Ефросина остана да стърчи като гузна ученичка при посещението на учителя си.

— Радвам се, че ви заварвам и двете вкъщи. Няма да ви отнема много време. Поне не толкова, колкото случаят, възложен ми от госпожица Пиперкова, ми отне на мен. — Хвърлих невинен поглед към дъщерята. — Бих искал да ви попитам тук, пред майка ви, още ли смятате, че госпожа Нора Казакова, вашата снаха, е причинила пожара?

В очите на Ефросина видях тъмния блясък на поражението. Беше въпрос на гордост да го признае още сега или да се бори, докато рухне.

— Да, смятам — изрече тя тихо, но твърдо, избирайки втория вариант.

Нейна работа. А ла гер ком а ла гер.

— Добре. Нека се върнем към вашето пребиваване в психиатричното отделение. Имате ли спомени от него, по-специално от това през седемдесет и осма година?

Тя стисна устни.

— Не съм толкова луда, колкото си мислите. Всичко си спомням, да!

— Чудесно. Нека си припомним тогава онзи малък епизод в столовата, когато вечерта сте се примъкнали тихомълком вътре и сте се опитали да я подпалите. Помните ли го?

Майка й натисна с крака си канапето и брадичката й, бетонна и четвъртита, се вирна към мен.

— Защо й напомняте тези ужасни дни? Не виждате ли, че я измъчвате!

— Съжалявам, но тя ме потърси първа. Иначе никога не бих си позволил да тръгна по къщите на хората и да ги измъчвам с миналото им. Е?

— Не съм искала да подпалвам столовата! — почти изкрещя Ефросина. — Да не искате да ми лепнете и това?

— Не, уверявам ви. Но ми кажете все пак какво направихте.

Този път вътрешната й борба остана не по-скрита от гонитбата на рибки в аквариум. Вече едва издържаше.

— Това си беше мой личен проблем!

— Е да, доколкото не се е наложило да идва пожарната.

— Фроси, кажи, мама, не мъчи и мен! — обади се майка й. — Дайте ми една цигара, моля ви се!

Бързо й поднесох кутията си, после и запалката. Бившата ресторантска звезда гледаше дъщеря си изпод вежди и димеше като кремиковски комин. И двамата чакахме отговор.

— Исках да направя магия — отрони Ефросина, не издържала товара на двата ни чифта погледи.

— Каква по-точно?

Тогава тя седна на канапето, сложи ръце в скута си и, навела глава, ни описа всичко с най-малките подробности. Когато свърши, аз й зададох още само един въпрос. И тя му отговори така, както бях очаквал.

Реших да отпразнувам приключването на случая Боцев-Пиперкова в ресторант „Сакура“ на хотел „Ню Отани“. Мислих, мислих кого да поканя за компания и пак се спрях на семейство Алашки.

Срещнахме се във фоайето на хотела, после си събухме челиците пред сепарето и къде с пухтене, къде с наместване, седнахме върху оризовите рогозки. Госпожа Алашка този път се държеше далеч по-свободно. Обноските й ми напомниха една моя пловдивска леля, която преди години беше посетила ГДР с екскурзия от профсъюзите. Когато се върна, тя бе придобила толкова светски шик, че цялата рода я нарече „германката“ и с този прякор тя живя до смъртта си. Колкото повече изкуфяваше, толкова по-често разказваше тя за това незабравимо пътуване, додето аз и братовчедите ми научихме всички случаи наизуст и понеже тя бе по-оглушала, рецитирахме ги заедно с нея.

Пийнахме по едно саке, за да не обидим традицията, след което поръчах четири различни порции плюс рибени салати и евксиноградски мискет. Като гледах Варка как сладичко си хапва и майор Перо как сладичко си пийва си помислих, че нищо на този свят не успокоява така добре, както храната. В един миг се упрекнах, че не бях поканил и Жоро — сигурен бях, че след краткия курс, който бе минал при мен, щеше да се въздържа от бърборене и щеше да наблегне предимно върху чиниите. Ала си бях спомнил неотдавнашните му предложения към Варка и се побоях от виното да не почне пак. Не ми се щеше да го ритам под масичката или публично да му дърпам ушите.