Иван Голев - Смъртта на Плъха

Жоро се сепна, но разбра, че го будалкам и пак се втренчи навън.

— Проклетник беше Боцев. Обаче и нещастник. Такъв ни да го съжалиш, ни да го отминеш. Жена му пет пари не даваше за него и ако не беше къщата, да го е напуснала отдавна. А тя виж — изгоря.

За разлика от двамата дедовци, Манчо говореше меко — явно не беше шоп. А и мнението му по въпросите бе значително по-детайлно от това на дедо Киро.

— Значи, и в деня преди да умре пак се счепка с теб.

— Е, това стана накрая. Когато му казах, че е мухльо. А отначало си бъбрехме нормално. Първо ми се оплака от Сина си, каза, че момчето не го обичало, че само го изнудвало и не го смятало за истински баща.

— Той му е доведен син.

— Знам, че му е доведен. Но Боцев го е отгледал. Един ден той е щял да го наследи, така че поне му е дължал уважение. Но както и да е. Че Боцев си беше дръпнат, дръпнат си беше. Наздраве! После, като си пийна, взе да ми се жалва, че още от дете са му се подигравали заради мутрата. — Прилича ми на плъх — казах. — Да ме прости господ.

— Няма какво да те прощава. Те така са му и викали — Плъха. И понеже беше слаботелесен, все са го гонели и пердашели. Той затова после се е озлобил. И особено като си пийнеше. Нали, Киро?

— Е, па… — съгласи се дедо Киро и се почеса по носа-ягода.

— Той обаче каза, че знае магия, с която ще накаже всички, дето му се подиграват — понижи глас Манчо. — Пет пъти го повтори — „знам магия“!

— Спомена ли нещо конкретно?

— Не. А и не го питах. Беше вече доста пиян и помислих, че тъй си бръщолеви.

Почувствах как ме заливат топли вълни. Още не бях сигурен в нищо, но едно тъничко гласче ми нашепваше, че вече съм близо до отговора. Трябваше да измисля само най-правилния и къс път, защото не можех да си позволя нови грешки. Повиках келнера, поисках сметката и му казах да включи вътре още три бутилки бяло вино.

— Ама чекай… къде така? — надигнаха се последователно дедо Киро и дедо Боре, готови да ми увиснат на шията.

— Имам работа — казах. — Обаче пак ще дойда някой ден.

— Че пием за твое здраве — погали дедо Киро почти празната си бутилка.

— Е па… — рекох.

— Карай към Обеля — изкомандвах Жоро и той потегли рязко като Ален Прост.

Вълнувах се като хлапак. Мислено повтарях едно и също — дано Ефросина си е вкъщи и дано въпросът, който ще й задам, получи отговора, който очаквах. По едно време се улових, че от повтарянето всичко това звучеше като заклинание. На магията с магия, опитах се да се пошегувам, но възбудата ми само се засили.

Този път пътуването до северозападния квартал ми се стори дълго като околосветско пътешествие. Денят, просветлял около обед, отново сгъстяваше боята си и се готвеше да отстъпи на дългата есенна нощ. Отсега знаех, че през нея самотата ще закръжи като ореол над главата ми и никакво отпъждане нямаше да я прогони. Радвах се, че имах проблем за разрешаване, но с мъдростта на годините знаех, че щом го разреша, изведнъж ще се озова във вакуум. Не бях крушка, та да светна от него — по-скоро щях да потъна в креслото и да заближа старите си рани.

— Пусни радиото — казах, с надеждата да послушам музика.

Вместо трели до ушите ми достигна настоятелен глас — молеше господа народните представители да заемат местата си в пленарната зала. Повтори го няколко пъти, сякаш имаше насреща си олигофрени или малолетни. Накарах Жоро да усили звука, исках да чуя как си тътрят краката към банките, откъдето скоро щяха да оспорват поне три часа точките на дневния ред. Там навярно беше и моят човек — посран от публикацията преди три дни, но с израз на оскърбено достойнство върху лицето и пуснал в бесен ход метачите с метлите да заличават стореното. Представих си какво мисли за мен в този миг и се чудех, че още не ме е потърсил. А може би и над моята глава бе надвиснал меч и от Влаев зависеше кога ще се скъса косъма?

Да върви на майната си, хич не ми пукаше. В края на краищата навярно все още съществуваше възможност аз да нанеса последния удар. Смъртоносният. В съдебната зала или в някой клозет, където с най-голям кеф щях да му натикам депутатската глава в писоара. Нека свършех само с моята малка бедна Ефросина! Дано си беше вкъщи.

Имах късмет.

— Вие?

Госпожица Пиперкова, за пръв път от нашето познанство, ме гледаше истински уплашено. Дори след припадъка, който бях причинил с откровеността си, тя бе запазила известно самообладание. Сега обаче яко я друсаше шубето. Може би защото като всяка неуравновесена персона интуитивно се досещаше, че краят е съвсем близо.