Рене Госини - Малкият Никола

За съжаление в седем часа и трийсет и две минути, когато седнахме да се храним с мама, нямаше варени яйца. Докато ядях, си гледах часовника и мама ми каза да побързам, за да не изстине супата; изсърбах си я за две завъртания и нещо на голямата стрелка. В седем и петдесет и една минута мама донесе парчето адски щур сладкиш, което беше останало от обед, и станахме от масата в седем и петдесет и осем. Мама ме остави да си поиграя, а аз си долепих часовника до ухото, за да го послушам как тиктака, и в осем часа и петнайсет минути мама ми каза да отида да си легна. Бях адски доволен, също като оня път, когато ми подариха писалка, която пускаше и правеше петна навсякъде. Исках да си легна с часовника на ръката, обаче мама каза, че можел да пострада, затова го оставих на нощното си шкафче, така че да го виждам добре, ако лежа на една страна. Мама угаси лампата в осем и трийсет и осем.

И — това вече беше върхът! Цифрите и стрелките на часовника ми светеха в тъмното! Ако ми хрумнеше да варя яйца, нямаше нужда да паля лампата. Не ми се спеше, гледах непрекъснато часовника си и затова чух, като се отвори външната врата: татко се връщаше. Бях страшно доволен, понеже исках да му покажа подаръка от баба. Станах, сложих си часовника на ръката и излязох от стаята си.

Видях татко да се качва по стълбите на пръсти и извиках:

— Татко! Гледай какъв хубав часовник ми прати баба! Татко така се стресна, че за малко не падна по стълбите.

— Ш-Шт, Никола — каза ми той, — ш-шт, ще събудиш майка си! Тогава лампите светнаха и видяхме мама да излиза от стаята.

— Майка му се събуди — обърна се мама към татко.

Не изглеждаше доволна и попита дали това е подходящ час за завръщане след служебна вечеря.

— Какво толкова — каза татко, — не е много късно.

— Единайсет часа и петдесет и осем минути — заявих гордо аз, понеже винаги съм обичал да помагам на татко и на мама.

— Майка ти все измисля хубави подаръци — рече татко на мама.

— Много уместно е точно сега да обсъждаме майка ми, и то пред детето — отвърна мама, която явно не се шегуваше, а после ми каза, че нейното момче трябва да си легне и да се наспинка хубаво.

Прибрах се в стаята си, чух как татко и мама нещо си поговориха и започнах да спинкам в дванайсет часа и четиринайсет минути.

Събудих се в пет часа и седем минути; съмваше се — жалко, понеже сега цифрите на часовника не светеха толкова ярко. Аз не бързах да ставам, понеже не беше учебен ден, обаче ми хрумна да помогна на татко, който се оплаква, че началникът му вечно се оплаквал, че татко отивал със закъснение на работа. Изчаках малко и в пет часа и дванайсет минути отидох в стаята на татко и мама, където извиках:

— Татко! Съмна се! Ще закъснееш за работа!

Татко доста се стресна, но тоя път не беше опасно като на стълбите, понеже си беше в леглото и нямаше как да падне. Иначе си изглеждаше съвсем като паднал. Мама също се събуди изведнъж и попита:

— Какво има? Какво става?

— Часовникът — каза татко. — Май се било съмнало.

— Да — казах аз. — Пет и петнайсет е, скоро ще стане и шестнайсет.

— Браво — каза мама, — иди сега да си легнеш пак, вече сме будни.

Отидох да си легна пак, но се наложи да се върна още три пъти — в пет и четирийсет и седем, в шест и осемнайсет и в седем и две минути, докато татко и мама станат най-после.

Седяхме на масата за закуска и татко извика на мама:

— Скъпа, побързай с кафето, ще закъснея, вече пет минути чакам.

— Осем — казах аз, мама дойде и ме изгледа особено.

Като сипваше кафето в чашите, разля малко по мушамата, понеже й трепереше ръката. Дано мама да не е болна.

— За обяд ще се върна рано — каза татко. — Сега ще цъфна пръв.

Попитах мама как така татко ще цъфне, но тя ми каза да не се занимавам с това и да отида да си поиграя вън. Май за пръв път ми се случи да съжаля, че не съм на училище — искаше ми се приятелчетата да видят моя часовник. Единствен Жофроа е идвал с часовник веднъж — беше взел часовника на татко си, един такъв голям, с капак и с верижка. Адски щур беше часовникът на таткото на Жофроа, ама Жофроа май го беше взел без разрешение, та беше станало гадно и повече не видяхме часовника. Жофроа сподели с нас, че изял такъв бой, та за малко и него да не го видим повече.

Отидох до Алсест, едно приятелче, живее наблизо, дебел е и все яде. Знам го, че става рано, понеже закусва продължително.

— Алсест! — извиках пред тях. — Алсест! Ела да видиш какво си имам! Алсест излезе с една кифла в ръка и с друга в устата.