Рене Госини - Малкият Никола

Като си изядох еклера, реших да продължа пеша — щеше да ми отнеме повече време, ама какво от това, нали не бързах нито за вкъщи, нито за училище. Чак сега се сетих за училище и си помислих, че утре учителката ще каже на класа: „Бедният Никола е заминал съвсем самичък много далече и ще се върне много богат, ще си има кола и самолет.“ После всички ще говорят за мен, ще се безпокоят и Алсест ще съжалява, че не е тръгнал с мене. Адски щуро.

Продължих да вървя, обаче взех да се изморявам, пък и бавничко напредвах — не са ми много дълги краката, за разлика от краката на моя приятел Мексан, ама нали няма начин той да ми услужи с тях. Това ме подсети за друго: мога да помоля някое приятелче да ми услужи с колелото си. Тъкмо минавах пред къщата на Клотер. Клотер има много щуро колело, жълто, лъскаво, тъпото при него е, че хич не е услужлив.

Позвъних на вратата на Клотер и ми отвори той.

— Я, Никола! Какво искаш?

— Колелото ти — рекох аз и Клотер ми затвори вратата.

Аз позвъних отново и понеже Клотер не отваряше, задържах пръста си на звънеца. Чух как вътре майката на Клотер викаше:

— Клотер! Иди най-поел е да отвориш вратата!

Клотер отвори вратата, обаче май не се зарадва, че ме вижда пак.

— Трябва ми колелото ти, Клотер — рекох му аз. — Махнах се от къщи, на татко и на мама ще им бъде мъчно, ще се върна много богат след сума ти години и ще си имам кола и самолет.

Клотер ми отговори да намина пак при него, като се върна много богат — тогава щял да ми продаде колелото си. Предложението на Клотер не ми вършеше работа, но реших, че има смисъл да намеря стотинки, така ще мога да купя колелото на Клотер. Клотер си пада по стотинките.

Запитах се откъде ли да намеря стотинки. Не можех да работя, беше четвъртък. 1 1 Френските ученици почиват в четвъртък и в неделя. Б. пр. Помислих си, че няма да е зле да продам играчките, които си носех в чантата: колата на леля Йоложи и локомотива с единствения товарен вагон, нали останалите вагони са счупени. Видях от другата страна на улицата магазин за играчки и си казах, че може да проявят интерес към колата и към влакчето ми. Влязох в магазина, един много любезен господин ми се усмихна широко и ме попита:

— Искаш да си купиш ли нещо, момченце? Топчета? Или топка? Обясних му, че нищо няма да купувам, а искам да му продам играчки, отворих чантата и сложих колата и влакчето на земята пред тезгяха. Любезният господин се наведе, огледа ги, доби учуден вид и рече:

— Ама, мойто момче, аз не купувам играчки, аз продавам.

Тогава аз го попитах откъде взима играчките, които продава, просто да знам.

— Ама, ама, ама — отвърна той, — аз не ги взимам, купувам ги.

— Тогава купете тези тук — казах му аз.

— Ама, ама, ама — повтори пак господинът, — ти не ме разбра, аз че ги купувам, купувам ги, ама не от тебе, на тебе ти ги продавам, купувам ги от производители, а ти… Така де…

Млъкна и след малко добави:

— По-късно ще разбереш, като пораснеш.

На този господин не му беше ясно, че като порасна, няма да ми трябват стотинки — нали ще бъда много богат и ще имам кола и самолет. И се разплаках. Господинът адски се притесни, разрови се зад тезгяха, даде ми една количка и ми каза да си вървя, понеже вече било късно и щял да затваря, а клиенти като мен били много изтощителни в края на работния ден. Тръгнах си от магазина с влакчето и с две колички и бях адски доволен. Вярно, беше станало доста късно, стъмняваше се и нямаше вече никой по улиците, и аз се затичах. У дома мама ми се скара, понеже закъснях за вечеря.

Щом е така, тоя път няма грешка: утре се махам от къщи. На татко и на мама ще им бъде много тежко, ще се върна след сума ти години, ще бъда богат и ще си имам кола и самолет!

Днес следобед в училище ме заведе татко. Обичам да ходим с него, понеже често ми дава стотинки да си купувам разни работи.

И тоя път тъй стана. Минахме пред магазина за играчки и видях на витрината от онези картонени носове, дето се слагат, като искаш да правиш смях на приятелчетата.

— Татко — казах аз, — купи ми нос!

Татко не искаше, нямал съм нужда от нос, обаче аз му показах един голям и червен и продължих:

— Хайде де, татко! Купи ми ей този, също като на чичо Йожен е!

Чичо Йожен е братът на татко; дебел е, разправя вицове и все се смее. Не го виждаме често, понеже пътува, ходи да продава разни неща далеч-далеч — в Лион, в Клермон-феран и в Сент-Етиен. Татко се разкикоти и рече:

— Вярно бе, все едно гледам в умален вид носа на Йожен. Ще си го сложа, като дойде у нас следващия път.