Рене Госини - Малкият Никола

Така де, утре двамата с Алсест ще разправяме на съучениците колко весело сме си прекарали и ще има да ни завиждат!

Не разбирам защо господин Бордьонав твърди, че мрази хубавото време. Така де, хич не е щуро, като вали. Е, не че и тогава човек не може да се забавлява. Аз например обичам да цапам в канавката, да вдигам глава нагоре и да ловя с уста дъждовните капки, пък и у дома е приятно, понеже е топло, играя си с електрическото влакче, а мама вари какао и приготвя сладкиши. Обаче като вали, не ни пускат да слизаме на двора през междучасието. Ей затова не разбирам господин Бордьонав — нали и той има полза от хубавото време, след като през междучасието е длъжен да ни възпитава.

Днеска например времето беше екстра, имаше сума ти слънце и междучасието беше страхотно, още повече че от три дни все валеше и трябваше да си седим в клас. Слязохме на двора в редички, както всяко междучасие, господин Бордьонав ни каза: „Свободно“ и веселбата почна.

— Ще играем на стражари и апаши! — извика Рюфюс, неговият татко е полицай.

— Я не се занасяй — каза Йодес, — ще играем футбол.

И те се сбиха. Йодес е много силен и обича да удря приятелчетата по носа, а Рюфюс е приятелче и той го удари по носа. Рюфюс не очакваше това, дръпна се назад, бутна Алсест, който тъкмо ядеше сандвич с конфитюр, сандвичът падна на земята и Алсест се развика. Господин Бордьонав дотича, разтърва Йодес и Рюфюс и ги наказа да стоят в ъгъла.

— Ами моя сандвич кой ще ми го върне? — попита Алсест.

— И ти ли искаш да отидеш в ъгъла? — засече го господин Бордьонав.

— Не, аз си искам сандвича с конфитюр — каза Алсест.

Господин Бордьонав се зачерви и започна да диша шумно през носа, така прави, като е ядосан, но не успя да си довърши разговора с Алсест, защото Мексан и Жоашен се бяха сбили.

— Върни ми топчето, ти не играеш честно! — викаше Жоашен и дърпаше вратовръзката на Мексан, а Мексан му биеше шамари.

— Какво става тук? — попита господин Бордьонав.

— Жоашен не умее да губи мъжки, затова вика, ако искате, ще го перна по носа — предложи Йодес, който се беше приближил.

Господин Бордьонав учудено изгледа Йодес:

— Ти не беше ли в ъгъла?

— Ей, вярно бе — каза Йодес и се върна в ъгъла, а Мексан беше станал целият червен, понеже Жоашен не пускаше вратовръзката му, така че господин Бордьонав ги прати и двамата в ъгъла при другите.

— Ами моят сандвич с конфитюр? — попита Алсест, който ядеше сандвич с конфитюр.

— Нали ядеш сандвич с конфитюр! — каза господин Бордьонав.

— Че какво от това! — извика Алсест. — За междучасието си нося четири сандвича и искам да си изям четири сандвича!

Господин Бордьонав не успя да се ядоса, защото топката го уцели по главата — бух!

— Кой направи това? — извика господин Бордьонав, като си разтриваше челото.

— Никола беше, господине, видях го — каза Анян.

Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме особено, понеже е гаден обаждач, ама нали носи очила, та не можем да го удряме толкова често, колкото ни се иска.

— Гаден обаждач такъв — извиках аз, — ако не беше с очила, щях да ти фрасна един!

Анян ревна да плаче, каза, че бил много нещастен и щял да се самоубие, и се затъркаля по земята. Господин Бордьонав ме попита вярно ли е, че аз съм хвърлил топката, а аз отвърнах, че е вярно, че сме си играели на ловец и дивеч и не съм успял да уцеля Клотер, ама не съм виновен, понеже дивечът ми не е бил господин Бордьонав.

— Няма да допусна да играете такива груби игри! Прибирам топката! Ти отивай в ъгъла! — каза ми господин Бордьонав.

Аз му казах, че това изобщо не е справедливо, Анян ми се изплези доволен и щастлив и си тръгна с учебника. Анян не играе през междучасията, а си взима учебника и си преговаря уроците. Той Анян си е луд!

— Ами как ще се разберем за сандвича с конфитюр? — попита Алсест. — Сега ям третия сандвич, междучасието свършва, предупреждавам ви, че един сандвич не ми достига!

Господин Бордьонав тъкмо се канеше да му отговори, но не успя — жалко, май смяташе да каже на Алсест някои интересни неща. Не успя да му отговори, защото Анян се търкаляше по земята и пищеше жестоко.

— Какво пак? — попита господин Бордьонав.

— Жофроа! Бутна ме! Очилата ми! Умирам! — каза Анян, говореше точно като в един филм, който гледах наскоро, там едни хора бяха в подводница, която не можеше да изплува, и хората се отърваха, обаче подводницата се скапа.