Рене Госини - Малкият Никола

— Побързай, Алсест — казах аз.

— Не мога повече — отвърна Алсест, изпухтя няколко пъти и спря.

Аз му рекох, че е по-разумно да не стоим тук, защото може татковците и майките да ни видят и да ни накажат да не ядем десерт, а има и училищни инспектори, които ще ни затворят в килии и ще седим вътре на хляб и вода. Като чу това, Алсест страхотно се ободри и така се затича, че не можех да го настигна.

Спряхме доста далеч, подминахме дори бакалницата на господин Компани, който е много любезен, мама купува от него ягодовия конфитюр, пък той е адски щур, понеже не е с костилки като кайсиевия.

— Тука вече сме си добре — рече Алсест, извади бисквити от джоба си и започна да яде, бил огладнял, понеже обядът му се стръскал от тичането.

— Ти хубаво се сети, Алсест — казах аз, — като си помисля как приятелчетата се мъчат с аритметиката в училище, иде ми да се разкикотя!

— И на мен — каза Алсест и двамата се разкикотихме. Като свършихме да се кикотим, попитах Алсест какво ще правим сега.

— Ами знам ли — рече Алсест, — да отидем на кино.

Това също беше хубаво хрумване, само че нямахме пари. Като си преровихме джобовете, открихме канап, топчета, два ластика и трохи. Трохите не ги запазихме — те бяха в джоба на Алсест и той ги изяде.

— Чудо голямо — казах аз, — даже да не отидем на кино, как ли би им се искало на другите да бъдат сега с нас!

— Тъй ами — добави Алсест, — аз и без това нямах особено желание да гледам „Отмъщението на шерифа“.

— Да, бе — допълних и аз, — някакъв си там каубойски филм.

Минахме покрай киното и разгледахме снимките. Даваха и анимационно филмче.

— Я да отидем в градината — предложих аз, — ще направим топка от хартия и ще се упражняваме с нея.

Алсест отвърна, че би било хитро, обаче в градината има пазач, а ако ни види, той ще ни пита защо не сме на училище, ще ни отведе в килии и ще ни погоди номера с хляба и водата. При тази мисъл Алсест начаса огладня и извади от чантата си сандвич със сирене. Продължихме да вървим по улицата и след като си изяде сандвича, Алсест ми каза:

— Виж, на другите в училище не им е до смях!

— Вярно — рекох, — пък и е късно вече да отидем, ще ни накажат. Почнахме да зяпаме витрините. Алсест обстойно ми разясни всичко, изложено на витрината на месарницата, после взехме да се кривим пред парфюмерията — там има огледала, — обаче се махнахме, защото хората вътре ни гледаха и явно ни се чудеха. От витрината на часовникаря разбрахме колко е часът — беше още съвсем рано.

— Еха — казах аз, — колко още има да се забавляваме, докато се приберем вкъщи. Бяхме се изморили от ходене и Алсест предложи да отидем в запустелия двор, там никой не влиза и можем да седим на земята. В запустелия двор е гот, залисахме се, като замеряхме с камъни консервени кутии. Като ни се втръснаха камъните, седнахме и Алсест почна да яде сандвич с шунка — последния, който си носеше в чантата.

— В училище — рече Алсест — сега решават ли, решават разни задачи.

— Не — казах аз, — сега трябва да е междучасието.

— Много важно, ти падаш ли си по междучасията? — попита Алсест.

— А, къде ти! — отвърнах аз и се разплаках.

Тъй де, какво пък, хич не е хубаво да седим тука самички, нищо да не можем да правим и да се крием, и хем нали аз настоявах да отидем на училище, нищо, че ще решаваме задачи — ако не бях срещнал Алсест, сега щях да съм в междучасие и да си играя на топчета и на стражари и апаши, а на топчетата съм направо върхът.

— А бе ти защо плачеш? — попита ме Алсест.

— Ти си виновен, че не мога да си играя на стражари и апаши — казах му аз. Алсест се обиди и заяви.

— Не съм те молил да идваш с мен, пък и ако не беше се навил да дойдеш, и аз щях да отида на училище — ти си виновен!

— Така ли? — попитах аз Алсест, също както татко пита господин Бледюр, един съсед, дето все се закача с татко.

— Така — отвърна Алсест, също както господин Бледюр отвръща на татко. И се сбихме — също като татко и господин Бледюр.

Като спряхме да се бием, заваля и тичешком се измъкнахме от запустелия двор, понеже вътре няма къде да се скрием от мокротията, а мама ме е предупреждавала да не стоя под дъжда, пък аз почти винаги слушам мама.

Двамата с Алсест се приютихме при витрината на часовникаря. Валеше силно, бяхме съвсем сами на цялата улица, хич не беше весело. Така изчакахме да стане време, за да се приберем у дома.

Като се върнах вкъщи, мама ми каза, че съм доста бледичък и изглеждам изморен, ако искам, утре да не ходя на училище, обаче аз отказах и мама много се учуди.