Кен Годард - Двойно прикритие

Саймън Уотли бързо пристъпи, за да защити ужасената придружителка.

— Вината беше моя, Реджис. Изцяло моя — успокоително прошепна той зад лявото ухо на конгресмена. — Аз бях този, който трябваше да провери предпазителя. Забравих, че това е първият й лов на диви патици. Ти знаеш колко лесно можеш да се развълнуваш от вида на първата редица, летяща толкова ниско над водата, щом глътнеш малко барутен дим. Обзалагам се, че си спомняш първия път, като че ли беше вчера.

„Първият път“ беше едно от най-трудните изпълнения на конгресмена Смолсрийд и Саймън Уотли знаеше точно кога и как да го натисне, за да получи желания ефект.

Първият път. 0, да.

Реджис Джей Смолсрийд кимна бавно с глава.

— Като че ли беше много отдавна първият ми лов на диви патици. Не обичам да си го спомням. Но определено помня всяка минута от онази прекрасна сутрин.

Гневът на конгресмена явно намаля, когато потъна в спомени и потри брадичка с мускулестата си ръка.

— Славен ден беше, въпреки че не може да се сравни със стрелбата, която направи днес — добави Уотли, машинално разтривайки рамото на конгресмена, докато Ръстман даде знак на Лу Елиот да освободи двете все по-нетърпеливи ловджийски кучета.

— Това беше страхотна стрелба. Най-добрата, която някога съм виждал.

— Това беше дяволска стрелба, конгресмене. — Ръстман се усмихна доволно, когато двете му отлично обучени кучета цамбурнаха във водата и радостно се втурнаха към най-близкия плаващ труп на дива патица.

Неуморимият главен подмазвач и посредник на Смолсрийд се обърна към дългогодишния надзирател на подполковника:

— Виждал си много изстрели, Лу Какво мислиш? Забрави, че човекът, на когото се случи това, е най-могъщият конгресмен в цялата страна — по дяволите, един от най-могъщите мъже в целия проклет свят. Кажи ми, какво мислиш?

Лу Елиот се усмихна, наслаждавайки се дълго на подчертаната ирония, погълнат от смайващата красота на блатото, което се простираше отвъд огромния северен бряг на езерото Логърхед.

Неговото езеро.

Неговото блато.

Неговият резерват.

Никога не бе мислил за него по друг начин.

Лу Елиот отдавна беше загубил страхопочитанието и респекта, които някога изпитваше към богатите, силните и влиятелните представители на властта, които често посещаваха семейния резерват на Ръстман, за да изживеят насладата от смъртта на обречените, бързо изчезващи патици. Някои от привилегированите мъже и жени като Смолсрийд притежаваха енергия и ловни умения, които изцяло посвещаваха на водните птици. Малцина все пак биха напуснали комфорта на уютното легло — и още по-уютната компания — в една от трите хижи за високопоставени личности, за да лагеруват в студеното влажно прикритие до отдалечения северен бряг на езерото Логърхед, очаквайки зората, когато удоволствието от стрелбата по водните патици достига кулминационната си точка.

Както Елиот знаеше, сутрешната стрелба по дузината затворени и прикрити в гъсталака, а после освобождавани за тази цел зеленоглави патици лесно задоволяваше ловните страсти на високопоставените гости на работодателя му. И оцелелите водни птици — шестдесет и един процента от тях някак успяваха да избягат от градушката на изстреляните от упор сачми — биваха подложени на подобно убийствено изтребление от следващия гостуващ „ловец“.

Всичко това обясняваше защо коментарът на Саймън Уотли толкова развесели Лу Елиот.

Забрави, че този мъж е един от най-могъщите конгресмени в цялата държава — по дяволите, един от най-могъщите мъже в целия проклет свят. Кажи му какво си мислиш.

Да, точно така.

„Добре, конгресмене, мисля, че си алчен, себичен кучи син, който си пада по марково уиски, обича да прострелва диви патици, да притиска желаещите и не толкова желаещите жени и предпочита парите пред всичко друго — помисли си Елиот. — Точно като мен.“ Силни думи.

Точно като мен.

За миг той се зачуди какво би изпитал, ако унищожи Смолсрийд — един от най-могъщите мъже в Конгреса. По дяволите, в целия проклет свят.

Вероятно като да извиеш врата на една от онези проклети малки, още неоперени канадски гъски, които обикалят с крясъци цялата околност и подлудяват трудолюбивите хора.

Завладяващият образ накара Елиот да се усмихне и за миг да забрави смразяващото присъствие на фигурата с качулката в близкото прикритие.

Но въпреки коварността на мислите и подлостта на предстоящите действия Лу Елиот не забрави най-важните принципи на работата си. Трябваше да бъде подготвен и мотивиран. Ако е необходимо — и по-енергичен. Нужно бе да се успокои, да усмири и овладее огромната ярост на ужасно крехката си егоцентричност. Дори да затвори очи, че опитен ловец като Смолсрийд бе доверил на младата и неопитна адютантка оръжието си.