Кен Годард - Двойно прикритие

Сам Тисбъри изведнъж трепна.

— Почакай! — възкликна той. — Дай ми ги! Господи, какво му мисля! Аз знам как изглежда това чудовище!

Тисбъри взе снимките от ръката на Смолсрийд, прехвърли ги набързо и после погледна разочаровано.

— Няма го тук.

— Обаче трябва да е… Уинтърсоул каза… — понечи да протестира Смолсрийд, но Тисбъри го прекъсна.

— Казвам ти, че чудовището не е тук! Господи, Реджис, мислиш, че не знам как изглежда? Все още виждам кучия му син в кошмарите си… Момент! — Тисбъри изведнъж се спусна към по-малката купчина снимки върху леглото на Саймън Уотли. — Ето го! Това е Хенри Лайтстоун!

Смолсрийд объркано вдигна най-горната снимка и огледа пак надписа отзад.

— Не, не може да е той. — Конгресменът поклати белокосата си глава. — Според надписа това е някакъв местен тип — приятел на жената, която управлява пощата.

— Идиот! — изкрещя Тисбъри, очите му изпъкнаха от ярост. Той издърпа снимката от ръката на Смолсрийд и я запрати в лицето на конгресмена. — По дяволите, чуй ме! Казвам ти, че това е Хенри Лайтстоун!

— Но какво, за бога, ще прави… — запротестира Смолсрийд, но изведнъж му светна. — Проклятие — прошепна той.

Случи се така, че мъжът, който накара конгресмена Смолсрийд да ругае, също усети светлината на зората.

Само че в този случай Хенри Лайтстоун не можеше да направи много, защото светлината се появи от току-що изгряващото слънце и лошото време не й попречи.

Дотогава той помогна на Уинтърсоул да прехвърли завързаните и със запушени уста Донато, Либранди и Марашенко в изкопаните в земята „тигрови“ клетки, където членовете на Бригадата сега гордо охраняваха новите си затворници… После провери терена от нощното учение… и тогава хоризонтът от изток започна доловимо да се развиделява.

А това щеше да му създаде проблем, осъзна Лайтстоун, когато се върнаха с Уинтърсоул в бараката, където държаха коравия стар инат, когото Лайтстоун смяташе за Уилбър Богс. Тъмнината играеше решаваща роля в плана му, тъй като нямаше желание да удря колегата си.

— Какво прави? — попита Лайтстоун, когато влезе в бараката предиУинтърсоул.

— Припадна — отвърна явно изтощеният млад рейнджър. — Сега е твой ред.

Хенри Лайтстоун се приближи до отпуснатото тяло на стола, повдигна контузената му глава, огледа напуканите му, пресъхнали и кървящ устни, после се усмихна, като забеляза липсващите два предни зъба.

Уилбър Богс отвори едно око, ухили се на Лайтстоун с широка, кървяща и беззъба усмивка, после отново припадна.

„Добре, Богс, сериозно се съмнявам някой от Избраната бригада доброволно да пожертва предните си зъби само за да изиграе ролята, която му е възложил някакъв маниак главен сержант. Така че вероятно ти си човекът, когото екип «Чарли» търсеше… Което означава, че поне един въпрос отпада — помисли си Лайтстоун. — Сега само трябва да измисля как да ти съобщя кой съм и да подскажа на останалите от екип «Чарли» да мълчат, докато нося този проклет микрофон.“ Той усети, че Уинтърсоул и младият рейнджър се приближават зад него.

— Колко е часът? — попита Лайтстоун, докато разглеждаше отпуснатото тяло на Уилбър Богс.

Уинтърсоул погледна часовника на китката си.

— Четири и четиридесет.

— Наистина ли толкова бързаме с тази информация?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не мисля, че този човек може да остане дълго в съзнание, още по-малко да говори, без значение какво ще му направим… А и аз почти заспивам. Какво ще кажете да прекъснем за няколко часа, докато всички си починем и се прегрупираме?

Уинтърсоул се поколеба. Явно беше готов да заповяда на Лайтстоун да започне веднага разпита, когато младият рейнджър се обади:

— Всички сме малко превъзбудени, главен сержант. А все още не сме заложили това… Не сме поставили техническото оборудване и не сме го изпробвали.

Уинтърсоул кимна рязко.

— Знам как да накарам тоя тип да пропее — добави Лайтстоун. — Но ми трябва малко време.

— Късмет — изтърси младият рейнджър.

— Какво значи това? — Бледосивите очи на Уинтърсоул изразиха повече интерес от обикновено.

— Запознат ли си с израза „психологическа война“?

Уинтърсоул кимна.

„Аха, обзалагам се, че си.“ — Лайтстоун си позволи за миг да погледне хриптящия Уилбър Богс, преди да насочи вниманието си към мъжа, който явно представляваше най-голяма заплаха за екипите „Чарли“ и „Браво“.

— Добре. Тогава ще разбереш какво възнамерявам да направя веднага след като открия една хубава, голяма, отровна змия.