Кен Годард - Двойно прикритие

Уинтърсоул кимна рязко с глава.

— Според нашите информатори, старият глупак на оня стол се опитвал да внедри няколко души в Избраната бригада по време на учението ни тази вечер. Жената до него — онази, която ти плени — и другите двама предполагаеми федерални агенти — усмихна се отново Уинтърсоул. — И някой от тези двамата трябва да се казва Лайтстоун.

Хенри Лайтстоун усети студени тръпки да пропълзяват по гърба му, но си наложи да остане спокоен и равнодушен.

— Допускам, че затова лидерите на Бригадата искат да идентифицират този трети агент, проникнал в тила им — продължи Уинтърсоул. — Имаме само грубото описание — мъж, бял, един и осемдесет висок. Двама от тези повече или по-малко отговарят, но никой не иска да ни сътрудничи. Нима не е късмет, че точно в този момент се появи ти.

— Аз? — Лайтстоун повдигна любопитно глава, като вече обмисляше как да скочи срещу Уинтърсоул и ранения млад инструктор по бойни изкуства, чиято дясна ръка представляваше за нещастие много твърд предмет.

Уинтърсоул кимна.

— Който разпознае Лайтстоун, получава пет хиляди долара. Разпитваме тези двамата през последните два часа, но не стигнахме доникъде… Мислех си дали не искаш да спечелиш тези пари.

— Пет хилядарки просто за да открия кой от тези типове се казва Лайтстоун? — Замечтан израз се появи на лицето на Хенри Лайтстоун. Четиримата пленени агенти — всеки по съвсем различни причини — не преставаха да го гледат втренчено.

— Точно така.

Хенри Лайтстоун сви рамене.

— Да ви кажа истината, не ми се слуша женско хленчене. — Той кимна с глава към Наташа Марашенко. — А и другите двама не приличат на типове, които ще ни сътрудничат. Но ако мога да се занимая с този стар глупак за около час — добави той, като се приближи и махна лепенката от устата на Уилбър Богс, — мисля, че ще го накарам да проговори.

Свирепа кървава усмивка се появи на устните на Богс. Той вдигна поглед към Лайтстоун и каза с изтощен, но ясен глас:

— Не мисля, задник такъв.

Точно в 5,44 сутринта, източно време, онзи вторник, най-после телефонното обаждане на Саймън Уотли беше прехвърлено в апартамента на Реджис Джей Смолсрийд в Джорджтаун.

След по-малко от час и половина Уотли осъзна, че го качват на по-горен етаж с асансьора иго вкарват в огромна, слабо осветена стая в специалното отделение на болницата „Феърфакс“, запазено за богати и влиятелни личности, които се криеха заради своите приемливи или неприемливи за обществото болести, произтичащи от екстравагантния им живот.

Лежащият Саймън ясно различи лицата на конгресмена Смолсрийд и Сам Тисбъри.

— Здравей, Саймън, как се чувстваш? — попита Тисбъри.

Уотли се опита да проговори нещо през напуканите си устни, докато Смолсрийд се обясняваше с болничния служител.

— Тук са личните вещи на господин Уотли — обясни младият санитар и подаде на конгресмена огромен найлонов плик.

— Благодаря. Ние ще се погрижим за всичко. — Смолсрийд подбутваше младежа към вратата.

— И моля ви, никой да не ни безпокои през следващия час!

— Но…

— Ще ви извикаме, ако Саймън се нуждае от нещо — усмихна се Смолсрийд, после тръшна вратата под носа на санитаря. След това той издърпа всички пердета и изгаси осветлението, като остави само една слаба нощна лампа, докато Сам Тисбъри изтърсваше съдържанието на торбата върху леглото на Уотли.

Минута по-късно вратата на съседната баня се отвори и се появи висока, плавно движеща се фигура.

— Тук ли са съобщенията от пощенската кутия?

Уотли незабавно разпозна гласа на зловещия мъж, който обитаваше сенките в кабинета на Смолсрийд, и си пое дъх.

— Тук са. — Тисбъри вдигна три плика.

— Опитах се да… — измърмори Саймън Уотли, но тримата мъже в стаята не му обърнаха внимание.

— Какво пише в тях?

— Една секунда. — Тисбъри разкъса и отвори първия плик, разгъна листчето и зачете наглас: — „Каква е играта? Слепецът блъф ли е?“ — Слепецът блъф ли е? Какво е това съобщение? — раздразнено запита Олдридж Хемънд.

— Трябва да е кодирано — предположи Смолсрийд.

— Ако е така, защо никой от нас не знае кода? И защо няма подпис? — добави Тисбъри, като грубо разкъса втория плик. — Това е от Уинтърсоул. — Той бързо огледа съдържанието, после го прочете на глас: — „Изпратете ни досиетата на агентите. Нуждаем се от тях за положителна идентификация на Лайтстоун…“ Смолсрийд погледна към Саймън Уотли, сякаш го виждаше за първи път.