Кен Годард - Двойно прикритие

— Внимавай за топките си, приятелю — захили се един от войниците, но усмивката му моментално замръзна, когато Уинтърсоул го изгледа.

— Някакви въпроси? — запита зловещият лидер на екипа.

— Аха, няколко — спокойно отговори Лайтстоун.

— Тогава ела с мен — нареди Уинтърсоул, а останалите от екипа му се пръснаха в гората. — Ще видя какво мога да ти обясня, преди да се появят твоите противници.

Четиридесет и пет минути по-късно, залегнал в прикритието си в определената зона за действие, Хенри Лайтстоун забеляза първите признаци на движение.

Петнадесет минути след това, като чувстваше и облекчение, и нарастваща тревога, той беше открил всички освен един.

Райли и Грийн на място, в далечината. Дабълю от другата, по-близката страна. Което означаваше, че Донато и Либранди ще са „ловците“.

Той извъртя бавно глава и претърси още веднъж целия външен периметър на зоната за действие.

Никакви фигури. И никакви движения.

И така, къде си, дива котко?

Той започна отново да оглежда, защото много добре знаеше, че Райли нямаше да позволи на най-непостоянната си и непредсказуема агентка да се отдалечи много от погледа му. Но изведнъж два яркочервени проблясъка в ъгъла на полезрението му го накараха рязко да извърне глава, за да открие източника.

Хенри веднага забеляза специалните агенти Гюс Донато и Марк Либранди да стоят в сечището, всеки с ловна пушка и фенер в ръце.

Минути по-късно за втори път червени светлинни сигнали от фенерчето в ръката на Донато прорязаха тъмнината и от далечния край на сечището моментално отговориха подобни проблясъци.

Докато Лайтстоун ги наблюдаваше, две фигури, облечени с военни якета, окичени с гранати, навлязоха в сечището. Те носеха фенери, лъчите им ритмично се поклащаха в очилата за нощно виждане на Хенри. Четиримата мъже застанаха един до друг, разговаряха не повече от тридесет секунди, когато в слушалката на Лайтстоун познатият глас на Уинтърсоул прошепна.

— Добре, унищожи ги, сега!

Лайтстоун успя да види само за миг как четирите отдалечени фигури изведнъж се превръщат в две вкопчени, борещи се двойки, когато три силни яркозелени експлозии изригнаха в зоната на действие и три тела полетяха във въздуха. Тъкмо беше започнал да се надига на колене, за да се измъкне от прикритието си, когато първите куршуми засвистяха над главата му.

Специален агент Наташа Марашенко продължаваше да напредва срещу него, като държеше стария модел прибор за нощно виждане пред лявото си око с една ръка и стреляше с полуавтоматичния си „Смит и Уесън“ с другата. Лайтстоун скочи, изрита пистолета от ръката й и после я блъсна с рамо в стомаха и двамата се строполиха върху каменистата земя.

Единствено фактът, че й изкара въздуха, спаси Хенри Лайтстоун от сериозно нараняване в тези първи няколко секунди, когато — без да може да я успокои и предупреди заради микрофона, прикрепен на яката му, — Наташа Марашенко риташе, хапеше, удряше, дращеше и се бореше за живота си.

Все пак той успя да блокира ръцете й, изви дясната зад гърба й, приклещи със своята дясна ръка главата й и силно притисна сънната й артерия… И тогава със сигурност усети, че ударът, който жената му нанесе с лакът, спука едното му ребро.

Едва няколко много дълги минути по-късно Лайтстоун усети, че тя се отпуска в ръцете му… Точно когато Уинтърсоул и един от войниците му побягнаха към тях.

— Оставете… я… на… мен — задъхваше се Лайтстоун.

— Хей, човече, предупредих те — прошепна войникът, когато коленичи и издърпа отпуснатото тяло на Марашенко.

— Тя… добре… ли е? — произнесе с мъка Лайтстоун.

Главен сержант Уинтърсоул бързо коленичи и допря два пръста до гърлото на младата жена.

— Има пулс. Добре е — съобщи той, после направи знак на войника бързо да я върже.

После се наведе над Лайтстоун.

— Ти добре ли си? — попита равнодушно водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.

— И това е една от жените в Бригадата? — процеди Лайтстоун, като се надяваше гласът му да прозвучи раздразнено и недоверчиво.

— Точно така.

— Тогава си връщам всички думи за деликатните задници на тези хора — извини се Лайтстоун, след като Уинтърсоул го издърпа на нестабилните му крака и му помогна да нагласи очилата за нощно виждане. — Кажи на тези типове от Бригадата да си стоят вкъщи и да изпратят жените си да се бият вместо тях. Тогава проклетото правителство няма шанс.

Малко след полунощ в онзи вторник, докато рейнджърите на Уинтърсоул здраво завързваха зашеметените, мятащи се и със запушени уста агенти от екип „Чарли“ в подземния им затвор, а членовете на Избраната бригада се взираха със страхопочитание в новите си пленници и оживено обсъждаха дългоочаквания съд, главен сержант Аран Уинтърсоул се изкачи по тясната пътека до скалистия склон с изглед към тренировъчната база на Бригадата, където го очакваше подполковник Джон Ръстман.