Станаха от трапезата. Манилов беше извънредно доволен и подкрепяйки с ръка гърба на своя гост, мислеше да го отведе така в приемната, когато неочаквано гостът му съобщи с твърде значителен вид, че има намерение да приказва с него за една много важна работа.
— В такъв случай позволете ми да ви поканя в моя кабинет — каза Манилов и го поведе към една малка стая с прозорци към синеещия се лес. — Ето моето кътче — каза Манилов.
— Приятна стаичка — рече Чичиков, като я изгледа. Стаята беше наистина приятна: стените й бяха боядисани с някаква ясносиня боя, прилична на сива, четири стола, едно кресло, маса, дето беше книжката с поставената в нея панделка, за която вече имахме случай да споменем, няколко изписани листа, ала най-много имаше тютюн. Той беше в разни видове: в пакети и в кутии; и най-сетне изсипан просто на купчина върху масата. На двата прозореца имаше и цели купчини изтърсена от лулата пепел, натъкмени с известно старание в твърде красиви редици. Личеше, че това занятие служи понякога на домакина да прекарва времето си.
— Позволете да ви помоля да се разположите в това кресло — каза Манилов. — Тук ще ви бъде по-добре.
— Позволете, аз ще седна на стол.
— Позволете да не ви позволявам това — каза Манилов засмяно. — Това кресло си е отредено само за гости: щете не щете, ще трябва да седнете в него.
Чичиков седна.
— Позволете да ви почерпя една лула.
— Не, не пуша — отговори Чичиков разнежен и като че съжаляваше.
— Защо? — попита Манилов също разнежен и като че съжаляваше.
— Не исках да свикна, боя се; казват, че от лулата човек съхнел.
— Позволете ми да ви забележа, че това е предубеждение. Аз смятам дори, че да пушиш лула, е много по-здраво, отколкото да смъркаш емфие. В нашия полк имаше един поручик, прекрасен и образован човек, който не изпущаше от уста лулата не само на трапезата, но дори, с ваше позволение, във всички други места. И ето сега той е вече на четиридесет и повече години, ала благодарение на бога досега си е тъй здрав и читав, че не може да бъде по-добре.
Чичиков забеляза, че това наистина се случва и че в природата има много неща, които са необясними дори за един голям ум.
Но позволете ми първом една молба… — каза той с глас, в който прозвуча някакъв странен или почти странен израз, и веднага след това неизвестно защо се озърна назад. Манилов също неизвестно защо се озърна назад.
— Отдавна ли сте благоволил да подадете на властта поименния преброителен списък на вашите крепостни.
— Да, отдавна или по-добре да кажа — не мога да си спомня.
— Ами оттогава насам много ли селяни са ви измрели?
— А че не мога да знам, за тая работа, мисля, трябва да се попита управителят ми. Ей, слушай! Повикай управителя, той трябва днеска да е тука.
Управителят дойде. Той беше около четиридестгодишен човек с бръсната брада, ходеше със сюртук и, както изглеждаше водеше спокоен живот, защото на лицето му личеше някаква подпухнала пълнота, а възжълтият цвят на кожата му и малките му очи показваха, че знае твърде добре що е пухени възглавници и меки дюшеци. Веднага личеше, че той бе минал своето поприще, както го минават всички господарски довереници: бил е първом просто грамотно момче в къщата, после се е оженил за някоя Агашка, икономка, любимка на госпожата, станал е сам иконом, а после и управител. А като е станал управител, постъпвал е, разбира се, както всички управители: завързал е приятелство и близост с по-богатичките от него, увеличавал е тегобите на по-сиромашките семейства, ставал в сутрин в девет часа, чакал е самовара и пиел чай.
— Чувай, любезни! Колко селяни у нас са умрели, откак сме дали преброителния списък?
— Че как колко? Мнозина умряха оттогава — отговори управителят и при това хълцукна, като затули леко устата си е ръка по подобие на щит.
— Да вярно, и аз сам тъй мислех — подзе Манилов, — именно, твърде много измряха. — Сега той се обърна към Чичиков и добави: — Вярно, твърде много.
— А като колко например на брой? — попита Чичиков.
— Да, колко на брой? — подзе Манилов.
— Че как да кажа на брой? Не се знае колко души са умрели: никой не ги с броил.
— Да именно — каза Манилов, като се обърна към Чичиков, — и аз тъй мислех, голяма е смъртността: никак не се знае колко души са умрели.
— Ти вземи, че ги преброй, моля ти се — каза Чичиков на управителя, — и направи едно подробно списъче на всичките поименно.
— Да, на всичките поименно — каза Манилов.
— Управителят рече: „Слушам!“ и си излезе.
Читать дальше