Николай Гогол - Мъртви души

Чичиков се съгласи с него напълно, като прибави, че нищо не може да бъде по-приятно от това да живееш в уединение, да се наслаждаваш от гледката на природата и да попрочиташ понякога книга…

— Но знаете ли — добави Манилов, — всичко, ако човек няма приятел, с когото да може да сподели…

— О, това е вярно, това е съвършено вярно! — прекъсна го Чичиков. — Какво значат тогава всички съкровища на света! Нямай пари, ала имай добри хора за общуване, е казал един мъдрец.

— И знаете ли, Павел Иванович — рече Манилов, като изписа на лицето си изражение не само сладко, но дори премаляващо сладко, подобно на оная микстура, която някой ловък светски доктор е подсладил немилостиво, като си въобразява, че ще зарадва с нея болника, — тогава именно човек чувствува някаква си, тъй да река, духовна наслада… Ето, както например сега, когато случаят ми достави такова щастие, мога да кажа, образцово, да говоря с вас и да се наслаждавам от приятния разговор с вас…

— Моля ви се, какъв приятен разговор?… Един нищожен човек и нищо повече — отговори Чичиков.

— О, Павел Иванович! Позволете ми да бъда откровен: аз на драго сърце бих дал половината от целия си имот, само да имам част от ония достойнства, които имате вие…

— Напротив, аз бих счел от своя страна за най-голямо…

Не се знае докъде би отишло взаимното излияние на чувствата между двамата приятели, ако влезлият слуга не беше обадил, че обядът е готов.

— Моля най-покорно — го покани Манилов. — Вие ще извинявате, че у нас няма такъв обяд, както в салоните и в столиците, у нас по руски обичай просто — шчи, ала от чисто сърце. Моля най-покорно.

Сега те пак поспориха известно време кой първи да излезе и най-после Чичиков с извито рамо влезе в трапезарията.

В трапезарията вече седяха две момченца, синовете ни Манилов, които бяха на ония години, когато вече турят децата да сядат на трапезата, но още на високи столове. До тях стоеше учителят им, който се поклони вежливо и усмихнато. Домакинята седна до супника; гостът бе поставен между домакина и домакинята: слугата завърза около шиите на децата кърпи.

— Какви мили дечица! — рече Чичиков, като ги погледна. — На колко са години?

— По-големият на осем, а малкият едва вчера навърши шестата година — отговори Манилова.

— Фемистоклюс! — каза Манилов, като се обърна към по-голямото, което се мъчеше да освободи брадичката си, завързана с кърпата от лакея. Чичиков по-привдигна малко вежди, като чу това донякъде гръцко име, на което, кой знае защо, Манилов бете придал окончанието „юс“, но тутакси се погрижи да докара лицето си в обикновено състояние.

— Фемистоклюс, кажи ми: кой е най-хубавият град на Франция?

Тук учителят устреми всичкото си внимание във Фемистоклюс и сякаш искаше да бръкне в очите му, но най-после съвсем се успокои и кимна с глава, когато Фемистоклюс отговори:

— Париж.

— Ами у нас кой е най-хубавият град? — попита пак Манилов.

— Петербург — отговори Фемистоклюс.

— И още кой?

— Москва — отговори Фемистоклюс.

— Умник, душка! — каза Чичиков. — Кажете обаче… — продължи той, като се обърна тутакси с един вид учудване към Манилов. — Трябва да ви кажа, че това дете ще има големи способности.

— О, вие още не го познавате! — отговори Манилов. — Той е извънредно остроумен. На, по-малкият, Алкид, не е така буден, а тоя веднага щом срещне нещо, буболечка, животинка, очите му тозчас заиграват, ще тръгне подир нея и тутакси ще обърне внимание. Аз го готвя за дипломатическата част. Фемистоклюс! — продължи той, като се обърна пак към него. — Искаш ли да станеш посланик?

— Искам — отговори Фемистоклюс, като дъвчеше хляб и клатеше глава надясно и наляво.

В това време застаналият отзад лакей обърса носа на посланика и много добре направи, защото инак в супата щеше да капне една доста голяма чужда капка. На трапезата се подзе разговор за удоволствието на спокойния живот, прекъсван от забележките на домакинята за градския театър и за актьорите. Учителят твърде внимателно гледаше разговарящите и щом забележеше, че са готови да се усмихнат, същата минута отваряше уста и се смееше с усърдие. Навярно той беше признателен човек и с това искаше да се отплати на домакина за добрите му обноски. Един път впрочем лицето му взе суров вид и той строго затрака с вилица по масата, устремил очи към децата, седнали срещу него. Това беше тъкмо на мястото си, защото Фемистоклюс беше захапал за ухо Алкид, а Алкид, зажумял и разтворил уста, беше готов да ревне жално-жално, но като почувствува, че за това нещо може да бъде лишен от обяд, докара устата си в предишното положение и почна да гложде просълзен една овнешка кост, от която двете му бузки лъснаха омазани. Домакинята твърде често се обръщаше към Чичиков с думите: „Вие нищо не ядете, вие много малко си взехте“, на което Чичиков всеки път отговаряше: „Най-покорно благодаря, сит съм, приятният разговор е по-добър от всяко ястие.“