Николай Гогол - Мъртви души

— Моля, не се безпокойте толкова за мене, аз ще мина после — казваше Чичиков.

— Не, Павел Иванович, не, вие сте ми гост — думаше Манилов, който показваше с ръка към вратата.

— Не се затруднявайте, моля, не се затруднявайте, мили, минете — думаше Чичиков.

— Не, вие ще ме извините, няма да допусна да мине подир мен такъв приятен, образован гост.

— Защо пък образован?… Моля, влезте!

— Хайде, благоволете вие да влезете.

— Че защо пък?

— На, затова пък! — каза с приятна усмивка Манилов.

Най-после двамата приятели влязоха във вратата с раменете си напред и малко се попритиснаха един друг. Позволете ми да ви представя моята жена — каза Манилов — Душке, Павел Иванович!

Чичиков наистина видя една дама, която не беше забелязал, когато се кланяше при вратата с Манилов. Тя беше хубавка, облеклото й приличаше. Добре й стоеше бледоцветният халат от копринена материя, тънката и малка китка на ръката й бързо хвърли нещо на масата и сви батистена кърпичка с везани ъгли. Тя стана от канапето, на което седеше. Чичиков не без удоволствие се приближи да целуне ръката й. Госпожа Манилова каза, като изговаряше р малко гърлено, че той много ги зарадвал със своето пристигане и че не се минавало ден мъжът й да не си спомни за него.

— Да — додаде Манилов, — тя постоянно ме питаше: „Че какво стана твоят приятел та не иде?“ — „Почакай, душке, ще дойде“. А ето и вие най-сетне ни удостоихте със своето посещение. Й такова наистина наслаждение ни доставихте, — просто майски ден, празник на сърцето…

Чичиков, като чу, че работата дойде вече до празник на сърцето, дори се смути малко и отговори скромно, че той няма нито прочуто име, нито дори значителен чин.

— Вие имате всичко — прекъсна го Манилов със същата приятна усмивка, — всичко имате, дори и нещо повече.

— Как ви се видя нашият град? — подзе госпожа Манилова. — Приятно ли прекарахте там времето?

— Много хубав град, прекрасен град — отговори Чичиков, — и времето прекарах много приятно; обществото е най-приветливо.

— Ами как ви се видя нашият губернатор? — попита Манилова.

— Нали той е препочтен и прелюбезен човек? — прибави Манилов.

Съвършена истина — отговори Чичиков, — препочтен човек. И как е усвоил своята длъжност, как я разбира! Трябва да пожелаем да има повече такива хора!

Как той може ей тъйнака, знаете, да приеме всекиго, да спази деликатност в своите постъпки — додаде Манилов с усмивка и от удоволствие съвсем замижа като котарак, погъделичкан зад ушите с пръсти.

— Много приветлив и приятен човек — продължи Чичиков, — и какъв майстор! Аз дори съвсем не предполагах това. Колко хубаво везе той разни домашни работи! Той ми показа една кесия — собствено негово изделие: рядко дама може тъй изкусно да бродира.

— А пък вицегубернаторът, какъв мил човек, нали? — каза Манилов, като пак примижа малко.

— Много, много достоен човек — отговори Чичиков.

— Ами позволете, как ви се видя полицейският началник? Нали е много приятен човек?

— Извънредно приятен и какъв умен, какъв начетен човек! У тях играхме на вист заедно с прокурора и председателя на палатата до най-късни петли. Много, много достоен човек!

— Е, ами какво е мнението ви за жената на полицейския началник? — запита Манилова. — Нали е прелюбезна жена?

— О, тя е една от най-достойните жени, които съм срещал — отговори Чичиков.

След това не пропуснаха председателя на палатата, началника на пощата и така изредиха почти всички чиновници от града, които излязоха най-достойни хора.

— Вие все в село ли прекарвате времето си? — зададе най-после от своя страна въпрос Чичиков.

— Повече в село — отговори Манилов. — Понякога впрочем отиваме и в града, и то само за да се видим с образовани хора. Ще подивее човек, знаете, ако живее всичкото време затворен.

— Наистина, наистина — потвърди Чичиков.

Разбира се — продължи Манилов, — друго щеше да е, ако имахме някой добър съсед, например човек, с когото да можеш един вид да поприказваш за любезността, за добрата обноска, да послушаш такава някоя наука, щото ей така да размърда душата ти, да ти даде, тъй да се каже, такъв един подем, че… — Тук той искаше още нещо да изрази, ала като усети, че беше прекалил, направи само едно малко завъртане с ръка във въздуха и продължи. — Тогава, разбира се, селото и самотата щяха да имат твърде много приятности. Но няма абсолютно никой… Само понякога попрочитаме „Сын отечества“ 10 10 „Сын отечества“ — историческо, политическо и литературно списание с консервативно направление. Издавало се от Н. Греч от 1812 до 1818 год. .