Николай Гогол - Мъртви души

— Маниловка, искате да речете, а не Заманиловка.

— Е, да, Маниловка.

— Маниловка! Па като изминеш още една верста — и туй ти е то, т.е. дръжте право надясно.

— Надясно ли? — обади се коларят.

— Надясно — каза селянинът. — Туй ти е тебе пътят за Маниловка, пък никаква Заманиловка няма. Така се вика селото, т.е. името му е Маниловка, а пък Заманиловка съвсем няма тъдява. Там, точно на хълма, ще видиш една къща, каменна, на два етажа — господарската къща, в която живее сам господарят. Ей това ти е Маниловка, а пък Заманиловка съвсем няма тъдява и не с имало.

Потеглиха да търсят Маниловка. Като изминаха две версти, кривнаха по един междуселски път; ала изминаха май вече и две, и три, и четири версти, а каменната къща на два етажа все още не се виждаше. Тук Чичиков си спомни, че когато някой приятел те кани на гости в село на петнайсет версти, това ще рече, че до селото има сигурно трийсет. Село Маниловка можеше да примами малцина със своето местоположение. Господарската къща стърчеше сама на билото, т.е. на върха на рида, открита за всички ветрове, на които би скимнало да духнат; стръмната стена на възвишението, върху което се издигаше тя, беше покрита с подстриган чим. По нея бяха разхвърляни по английски образец две-три лехи с люлякови шубрачки и жълти акации, тук-там пет-шест брени на малки купчини вишеха своите дребнолистни, редички вършини. Под две от тях имаше беседка със сплескан зелен купол, с дървени ясносини колони и с надпис: „Храм на самотното размишление“, по-долу — езеро, покрито с водна растителност, което впрочем не е рядкост в английските градини на руските помешчици. В полите на това възвишение и отчасти по самата стръмнина се тъмнееха надлъж и нашир сиви дървени колиби, които нашият герой, неизвестна по какви причини, тутакси се залови да брои и наброи повече от двеста, никъде между тях нямаше дръвче или някаква зеленина, навсякъде се виждаха само едни греди. Гледката оживяваха две селянки, които, картинно подбрали поли и запретнати от всички страни, газеха до колене в езерото, влачейки с два дървени пръта една изпокъсана мрежа, в която се виждаха два омотани рака и лъщеше уловена платика, селянките, изглежда, се караха помежду си и си подхвърляха за нещо остри думи. По-надалече встрани се тъмнееше борова гора с някакъв отегчително син цвят. Дори и самото време подхождаше твърде много на изгледа: денят беше нито ясен, нито мрачен, а с някакъв светлосив цвят — какъвто имат само старите мундири на гарнизонните войници, тая иначе мирна войска, ала в неделни дни май нетрезва. За да бъде картината пълна, не липсваше и петелът, предвестникът на променливото време, който, макар че главата му беше продупчена до самия мозък от клъвките на другите петли поради известни женкарски работи, кукуригаше много гръмливо и дори подпляскваше с крилата си, оскубани като стари рогозки. Приближавайки към двора, Чичиков зърна на площадката пред къщната врата самия стопанин, който стоеше в зелен вълнен сюртук, с ръка на челото във вид на чадър над очите, за да разгледа по-добре екипажа, що пристигаше. Колкото бричката по-приближаваше до вратата, толкова очите му ставаха по-весели, а усмивката — по-широка и по-широка.

— Павел Иванович! — извика той най-после, когато Чичиков излизаше от бричката. — Най-после си спомнихте за нас!

Двамата приятели се целунаха много силно и Манилов въведе своя гост в стаята. Макар че времето, през което те ще минат трема, антрето и трапезарията, е малко възкъсичко, нека се опитаме, дано успеем някак да се възползуваме от него и да кажем нещо за стопанина на къщата. Но тук авторът трябва да признае, че подобно предприятие е много трудно. Много по-лесно се изобразяват характери от голям размер: там просто хвърляй бои с цяла ръка връз платното — черни пламенни очи, надвиснали вежди, прорязано с бръчки чело, преметнат през рамо черен или ален като огън плащ — и портретът е готов, ала ей тия господа, които са много по света, които наглед си приличат много един на друг, а пък като се вгледаш ще видиш множество най-неуловими особености, тия господа са страшно мъчни за портрети. Тука човек трябва силно да напрегне вниманието си, докато накара да изпъкнат отпреде му всичките гънки, почти незабележими черти и изобщо трябва много да задълбочава погледа си, изострен вече в науката на изпитването.

Само един господ май може да каже какъв беше характерът на Манилов. Има един род хора, познати под името хора от средна хубост, ни туй, ни онуй, ни в град Богдан, ни в село Селифан, както казва поговорката. Може би към тях трябва де се причисли и Манилов. наглед той беше личен човек, чертите на лицето му не бяха лишени от приятност, ала в тази приятност сякаш беше притурено премного захар; в маниерите и обноските му имаше нещо угодническо, което търсеше разположение и познанство. Той се усмихваше привлекателно, беше светлорус, с ясносини очи. В първата минута от разговора с него не можеш да не кажеш: какъв приятен и добър човек! В следващата подир това минута нищо няма да кажеш; а в третата ще кажеш: дявол знае какво е! И ще го отминеш; ако пък не го отминеш, ще почувствуваш смъртно отегчение. От него не можеш чу никаква жива или дори макар превзета дума, каквито можеш да чуеш почти от всекиго, когато засегнеш предмета, който силно го интересува. Всеки има някаква страст: един има страст към хрътки; другиму се струва, че е голям любител на музиката и чудесно чувствува всичките дълбоки места в нея; трети е майстор юнашки да си похапва, четвърти — да изиграе роля, макар на един нокът по-висока от оная, която му е определена; пети, с по-ограничени желания, спи и бленува как да се поразходи с някой флигеладютант 9 9 Флигеладютант — адютант на царя. за показ на своите приятели, познати и дори непознати; шести пък е надарен с такава ръка, която чувствува свръхестествено желание да прегъне ъгъла на някое каро асо или двойка, когато пък ръката на седми току се вре да въдвори някъде ред, да се промъкне колкото се може по-близо до личността на станционен надзирател или файтонджия — накъсо казано, всеки си има своето, а Манилов нямаше нищо. В къщи той говореше твърде малко и повечето разсъждаваше и мислеше, ала за какво мислеше, пак само един господ знаеше. Не можеше да се каже, че се занимаваше със стопанството, той дори никога не отиваше по нивята; стопанството му вървеше някак от само себе си. Когато управителят му кажеше: „Добре ще бъде, господарю, да направим това и това.“ — „Да, не е лошо“ — отговаряше той обикновено, пушейки лулата, с която беше свикнал още когато служеше в армията, дето се смяташе за най-скромен, най-деликатен и най-образован офицер. „Да, именно, не е лошо“ — повтаряше той. Когато при него дохождаше някой мужик и, като почеше тила си с ръка, му се замолваше: „Господарю, позволи ми да отсъствувам от работа, да изкарам данъка.“ — „Върви“ — му думаше той, пушейки лулата, и дори през ум не му минаваше, че мужикът отива да пиянствува. Понякога, загледан от стълбата към двора и към езерото, той разправяше колко щяло да бъде добре, ако изведнъж се прокара от къщата подземен ход или над езерото се построи каменен мост, на който от двете страни да има дюкянчета и в тях да стоят търговци и да продават разни дребни стоки, потребни за селяните. В това време очите му ставаха извънредно сладки и лицето му вземаше най-доволен израз; впрочем всички тези проекти така се и свършваха само с думи. В кабинета му винаги лежеше някаква книжка с панделка на 14-а страница, която вече две години той постоянно четеше. В къщата му вечно нещо не достигаше: в гостната имаше прекрасни мебели, облечени с разкошна копринена материя, която наистина струваше твърде скъпо; ала за две кресла тя не бе достигнала и креслата стояха просто с кеневир; впрочем домакинът в продължение на няколко години всеки път предупреждаваше гостите си с думите: „Не сядайте на тези кресла, те още не са готови.“ В друга някоя стая пък съвсем нямаше мебели, макар че бе говорено още в първите дни след женитбата: „Душке, ще трябва утре да се погрижим, макар временно, да поставим мебели в тази стая.“ Всяка вечер се донасяше на масата един луксозен светилник от тъмен бронз, с три антични грации, със седефен кокетен щит и редом до него се слагаше някакъв меден инвалид, хром, кривнат настрана и цял потънал в лой, макар че ни домакинът забелязваше това, ни домакинята, ни слугите. Жена му… впрочем те бяха съвсем доволни един от друг. При все че бяха се изминали повече от осем години от женитбата им, все още някой от тях донасяше понякога на другия резенче ябълка или бонбонче, или лешниче и думаше с трогателно нежен глас, който изразяваше съвършена любов: „Зяпни, душке, да ти туря в устата това късченце.“ От само себе си се разбира, че устицата се отваряше при тоя случай много грациозно. За рождения ден се приготвяха сюрпризи — някакво бисерно калъфче за зъбочистка. И твърде често, както си седяха на канапето, внезапно, съвсем неизвестно по какви причини, единият оставяше чибука, а другата — работата си, ако тя беше в това време в ръцете й, и си запечатваха такава страстна и дълга целувка, че докато траеше тя, човек свободно можеше да изпуши една малка тънка пуричка. С една дума, те бяха онова, което се казва щастливи. Разбира се. можеше да се направи бележка, че в една къща има много други занятия вън от продължителните целувки и сюрпризите и много още запитвания можеха да се направят, Защо например в готварницата се готви глупаво и без разбиране? Защо в килера е доста празно? Защо икономката е крадла? Защо ратаите са нечистоплътни и пияници? Защо всички домашни слуги се продънват от сън, а през цялото останало време обесничат? Но всичко това са нищожни неща, а госпожа Манилова е добре възпитана жена. Пък доброто възпитание, както е знайно, се получава в пансионите; а в пансионите, както е знайно, три главни предмета съставят основата на човешките добродетели: френският език, необходим за доброчестината на семейния живот, фортепианото, за да се доставят приятни минути на съпруга, и най-сетне същинската домакинска част: плетене кесии и други сюрпризи. Разбира се, случват се разни усъвършенствувания и изменения в методите, особено в днешно време; всичко това зависи повече от благоразумието и способностите на самите съдържателки на пансиона. В някои пансиони се нарежда тъй, че най-първо е фортепианото, после — френският език, а най-после домакинската част. А понякога се случва и тъй, че първо е домакинската част, т.е. плетенето сюрпризи, после френският език и вече най-сетне иде фортепианото. Разни методи има. Не пречи да се направи една забележка още, че Манилова…, но да си призная, за дамите ме е страх да говоря, а освен това и време е да се върна при нашите герои, които стояха вече няколко минути пред вратата на гостната, като се канеха взаимно един друг да влязат по-напред.