Николай Гогол - Мъртви души

— Я наистина останете, Павел Иванович! — рече Манилов, когато всички вече бяха излезли на външната врата. — Погледнете какви облаци.

— Това са малки облачета — отговори Чичиков.

— Ами знаете ли пътя за Собакевич?

— За това именно искам да ви попитам.

— Позволете, аз ей сега ще разправя на вашия колар. Тук Манилов със същата любезност разправи на разправи на коларя и му рече дори един път „вие“.

Коларят, като чу, че трябва да пропусне два завоя и да свърне в третия, каза: „Ще погодим, ваше благородие“, и Чичиков си замина, изпращан дълго с поклони и махания с кърпа от приповдигащите се на пръсти домакини.

Манилов дълго стоя на площадката прел вратата, и провождайки с очи бричката, която се отдалечаваше, и когато тя съвсем се скри, той все още стоеше там със запалена лула. Най-сетне влезе в стаята си, седна на стола и се предаде на размисли, душевно зарадван, че е доставил на своя гост едно малко удоволствие. После, мислите му неусетно се пренесоха върху други предмети и най-после отлетяха бог знае къде. Той мислеше за благополучието на приятелския живот, за това, колко добре би могло да живее човек с някой приятел на брега на някоя река, после през тази река в главата му почна да се гради мост, после грамаден дом с такава висока кула, щото оттам да може да се види дори Москва и там да пият вечер заедно чай на чист въздух и да разсъждават за някакви приятни неща. После, че те заедно с Чичиков са дошли на някакво събрание с хубави карети, дето омагьосват всички с приятните си обноски, и че уж царят, като се научава за тази им дружба, ги награждава с генералски чинове и по-нататък кой знае какво още, което и той не можеше да разбере. Странната молба на Чичиков прекъсна внезапно всичките му мечтания. Мисълта за нея някак особено не се побираше в главата му както и да я обръщаше, никак не можеше да си обясни през цялото време той седя и пуши чибука, което продължи чак до самата вечеря.

А Чичиков в настроение на доволство седеше в своята бричка, която отколе се търкаляше по широкия друм. От предходната глава знаем вече в що се състоеше главният предмет на неговия вкус и склонности и затова не е чудно, че той скоро се вдълбочи цял в него — и с тяло, и с душа. Виждаше се, че плановете, сметките и съображенията, които блуждаеха по лицето му, бяха много приятни, защото всяка минута оставяха подире си следи от доволна усмивка. Зает с тях, той не обръщаше никакво внимание как коларят му, доволен от приема на Маниловите слуги, правеше твърде сериозни бележки на шарения кон, впрегнат от дясна страна. Този шарен кон беше много лукав и само се преструваше, че уж тегли, а пък средният, дорестият кон, и червеникавият логой, който се казваше Заседател, защото бе купен от някакъв заседател, се трудеха от все сърце, тъй че дори в очите им се забелязваше удоволствието, което получаваха от това.

— Хитрувай, хитрувай! Аз ще те надхитря тебе! — думаше му Селифан, като се приповдигаше и шибаше с бича ленивеца. — Ти трябва да вършиш своята работа, гиди швабски панталоннико! Дорестият е почтен кон, той изпълнява своя дълг, аз нему на драго сърце ще му дам шепа зоб, защото е почтен кон, и Заседателя, и той е добър кон… Де, Де! Какво клепеш уши? Ти, глупако, слушай, когато ти приказват, аз тебе, простако, няма да те науча на лошо. Я го виж ти накъде се дърпа! — И той пак го шибна с бича, като додаде: — Ах ти, проклетнико! Бонапарт проклети!… — После извика на всички: Хайде, милички! — шибна и трите коня, но вече не във вид на наказание, а за да им покаже, че беше доволен от тях. Като си направи това удоволствие, той започна да говори на шарения: — Ти мислиш, че ще скриеш поведението си от мене, а? Не, ако искаш да те почитат, живей праведно на тоя свят. На, у помешчика, дето бяхме — хората са добри. Аз на драго сърце приказвам с добри хора; с добрите хора ние всякога сме си верни, изпитани приятели; и чай да пийнеш, и да похапнеш на драго сърце, щом човек е добър. Добрия човек всеки го почита. Ето на, нашия господар всеки го уважава, защото, чуваш ли ти, той е изпълнявал държавната служба, той е сколески съветник…

Като разсъждаваше тъй, Селифан се захласна накрая в най-далечни отвлечени неща. Да беше се ослушал Чичиков, щеше да узнае много подробности, които се отнасяха лично до него; но мислите му бяха тъй заети, че само един силен гръмотевичен трясък го накара да се свести и да погледне наоколо си: цялото небе отвред беше покрито с облаци и прашният пощенски път попръскан с дъждовни капки. Най-после втори път тресна по силно и по-близко и веднага рукна дъжд като из ръкав. Изпървом той заваля полегато и зашиба по едната страна на каросерията, после по другата; сетне, като измени начина на нападението си и като стана съвършено отвесен, затрака право отгоре; най после пръските почнаха да стигат до лицето на Чичиков. Това го накара да спусне кожените завески на двете кръгли прозорчета, предназначени за гледане пътни изгледи, и да заповяда на Селифан да кара по-бързо. Селифан, прекъснат също в средата на приказките си, се досети, че наистина не трябва да се помайва, тутакси измъкна из под капрата някаква дрипа от сиво сукно, пъхна ръце в ръкавите й, улови поводите и подвикна на своята тройка, която едва местеше крака, защото усещаше приятно отпускане от поучителните думи. Ала Селифан никак не можеше да си спомни дали два или три завоя бе изминал. Като понапрегна ума си и си припомни донякъде пътя, той се досети, че имаше много завои, които беше пропуснал. Понеже русинът в решителни минути все ще се досети какво да направи, без да се вдълбочава в по-нататъшни разсъждения, като кривна надясно при първия кръстопът, той подвикна: „Ей, вие, почтени приятели!“ и препусна конете без да му мисли къде ще го изкара уловения път.