Николай Гогол - Мъртви души

— Какво да се прави, бабо? На, изгубихме пътя. Няма да нощуваме в такова лошо време в полето я!

— Да времето е тъмно, лошо е времето — прибави Селифан.

— Мълчи, глупако — каза му Чичиков.

— Ами кой сте вие? — попита бабичката.

— Дворянин, бабо.

Думата дворянин накара бабичката сякаш да се позамисли малко. „Почакайте, ще кажа на господарката“ — рече тя и подир две минути излезе с фенер в ръка. Портата се отвори. Светлина заблещука и в друг един прозорец. Бричката влезе в двора и спря пред малка къщица, която поради тъмнината мъчно можеше да се види добре. Само едната й половина беше озарена от светлината, която излизаше от прозорците; виждаше се пред къщата и една локва, върху която направо падаше същата светлина. Дъждът чукаше звънливо по дървения покрив и се стичаше на шуртящи ручеи в една подложена каца. През това време кучетата лаеха с всички възможни гласове: едно, вирнало нагоре глава, лаеше тъй проточено и с такова старание, сякаш получаваше за това бог знае каква заплата; друго ситнеше бързо-бързо като клисар; измежду тих звънтеше като пощенско звънче един неуморим дискант, навярно младо паленце, и всичко това завършваше най-после един бас, може би някой дъртак или просто дарен със силна кучешка натура, защото хъркаше, както хърка певческият бас, когато концертът е в пълен разгар, тенорите се подигат на пръсти от силно желание да извият някоя висока нота и всичко, което е там, се въззема нагоре с вирната глава, а той сам с мушната в яката небръсната брада, приклекнал и снишен, току-речи, до земята, изпуща оттам своята нота, от която треперят и звънтят стъклата. Вече по кучешкия лай, съставен от такива музиканти, можеше да се предположи, че селото е големичко; ала измокреният и премръзнал наш герой не мислеше за нищо друго освен за легло. Още неуспяла бричката съвсем да спре, той вече скочи на стълбата, залюля се и малко остана да падне. На стълбата излезе пак някаква жена, по-млада от първата, която много приличаше на нея. Тя го поведе към стаята, Чичиков хвърли набързо два погледа: стените на стаята бяха облепени с вехтичка, нашарена с ивици хартия; по тях — картини с някакви птици; между прозорците — старинни малки огледала с тъмни рамки, във вид на завити листа, и зад всяко огледало имаше затъкнато или някое писмо, или вехто тесте карти, или някой чорап; стенен часовник с нарисувани цветя но циферблата… и — нямаше сили да забележи вече нищо друго. Той чувствуваше, че очите му се залепват, сякаш някой бе ги намазан с мед. След минута влезе домакинята, стара жена, с някаква нощна шапчица, надяната набързо, с фланелен шал на шията, една от ония бабички, дребни помешчички, които вечно се оплакват неплодородие и загуби и държат главата си малко приведена настрана, а все пак кътат малко по малко парици в платнени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скриновете. В една торбичка отделят само целичките рубли, в друга — половинки, в трета — четвъртинки, макар и да изглежда, че уж в скрина няма нищо друго освен бели дрехи и нощни блузи и кълба от конци, някое раирано дълго женско палто, което отпосле ще стане рокля, ако старата рокля някак изгори, когато пекат празнични пити с всякакви пържени работи, или пък се изтърка от само себе си. Ала няма да изгори роклята и няма да се изтърка от само себе си, пестовна е старицата и на дългото палто е писано да лежи дълго в разпран вид, а после да остане по завещание на внучката на някоя нейна трета братовчедка заедно с много други парцали.

Чичиков се извини че ги обезпокоил с неочакваното си пристигане. „Нищо, нищо! — отговори домакинята. — В какво време ви допрати господ! Хала и виелица такива… След пътя би трябвало да похапнете нещо, ала времето е късно, не може нищо да ви се приготви.“

Думите на домакинята бяха прекъснати от едно странно съскане, тъй че гостът комай се изплаши; шумът приличаше на нещо такова, сякаш цялата стая бе се напълнила със змии, но като погледна нагоре, той се успокои, защото се досети, че на стенния часовник бе текнало да бие. Подир съскането тозчас последва хъркане и най-после, като се понапъна с всички сили, той удари два часа с такъв звук, сякаш някой удряше с пръчка по счупено гърне след което махалото зареди пак да си цъка спокойно надясно и наляво.

Чичиков поблагодари на домакинята, като каза, че няма нужда от нищо и тя да не се безпокои за нищо, че освен легло той нищо друго не ще и полюбопитствува да знае само в какви места е дошъл и далече ли е оттука пътят за помешчика Собакевич, на което старицата отговори, че не е чувала такова име и че такъв помешчик съвсем няма.