Николай Гогол - Мъртви души

Дъждът, обаче, както изглеждаше, се закрепи за дълго. Натрупалият се из пътя прах бързо се размачка на кал и от минута на минута конете все по-тежко влачеха бричката. Чичиков почна силно да се безпокои, като не виждаше още селото на Собакевич. По негова сметка трябваше отдавна да стигнат. Той все разглеждаше наоколо, но беше тъмно като в рог.

— Селифане! — каза той най-после, като се подаде навън от бричката.

— Кво, господарю? — отговори Селифан.

— Я разгледай, не се ли вижда селото?

— Не, господарю, нийде не се вижда, — след което Селифан, помахвайки бича, проточи някаква песен — не песен, а нещо такова дълго, което нямаше край. Там влизаше всичко: всичките ободрителни и принудителни викове, с които коларите гощават конете в цяла Русия, от единия й край до другия, прилагателни от всички видове и качества без голям подбор, а кое както попадне на сричка. По такъв начин работата стигна дотам, че той най-сетне започна да ги нарича секретари.

А през това време Чичиков почна да забелязва, че бричката се клатушка на всички страни и го гощава с много силни блъсканици; това го накара да почувствува, че са кривнали от пътя и навярно се влекат из разораните ниви. Селифан сякаш сам разбра това, ала не продумваше дума.

— Какво, разбойнико, из какъв път ме караш ти? — попита Чичиков.

— Че какво да правя, господарю, времето е такова: камишка си не мога да видя, толкова е тъмно! — Като каза това, той така наклони бричката, че Чичиков бе принуден да се придържа с двете ръце. Чак сега той забеляза, че Селифан бе понаправил главата.

— Дръж, дръж, ще обърнеш колата! — закрещя той.

— Не, господарю, ка’ щяло да обърна колата — отговори Селифан. — Не е добре да я обърна, зная аз, хич няма да я обърна. — След това той почна леко да извива бричката, извива я, извива я — и най-сетне я катурна съвсем на едната страна. Чичиков и с ръце, и с крака цопна в калта. Ала Селифан спря конете; впрочем те щяха да спрат и сами, защото бяха много изморени. Този непредвиден случай съвсем го смая. Той слезе от капрата, застана пред бричката, подпря ръцете на хълбоци, докато господарят се въргаляше из калта, мъчейки се да излезе оттам, и каза след кратко размишление.

— Я гледай ти — катурна се!

— Ти си пиян като обущар! — каза му Чичиков.

— Не, господарю, ка’ щяло да съм пиян! Аз зная, че не е хубаво да съм пиян. Намери се един приятел, с когото си поприказвахме, а пък с добър човек може да се приказва — няма нищо лошо в това — и си похапнахме заедно. Закуската не вреди; с добър човек може и да се похапне.

— Ами какво ти казах последния път, когато се напи, а? Забрави ли? — попита Чичиков.

— Не, ваше благородие, ка’ щяло да съм забравил? Аз си зная работата. Зная, че не е хубаво да се напива човек. Само си поприказвахме с един добър приятел, защото…

— Като взема сега да ти дръпна един бой, ще те науча аз тебе как се приказва с добър приятел.

— Както бъде угодно на ваша милост — отвърна съгласният на всичко Селифан. — Като речете бой — ще ям и бой; аз не бягам от боя. Защо да не ям бой, щом заслужавам? Воля господарска. Понякога и боят е потребен, зер мужикът инак се разглезва, редът трябва да се пази. Ако заслужавам бой, бий ме, защо да не ме биеш?

На подобно разсъждение господарят съвсем не можа да намери какво да отговори. Но в това време сякаш самата съдба бе решила да се смили над него. Надалече се чу кучешки лай. Зарадваният Чичиков даде заповед на коларя да кара по-бързо. Руският колар има добър усет вместо добри очи; затуй се случва, че със зажумели очи той кара понякога стремглаво и винаги пристига де да е. Селифан, не виждайки нищо, така насочи конете право към селото, че спря чак когато бричката се удари с двата си ока о един стобор и когато вече решително нямаше къде да се кара. През гъстата мрежа на проливния дъжд Чичиков едва забеляза нещо прилично на покрив. Той прати Селифан да търси портата, което без съмнение щеше да продължи много, ако в Русия наместо врати нямаше зли кучета, които доложиха за него тъй гръмливо, че той затъкна с пръсти ушите си. Светлинка светна в едно прозорче и достигна като мъглява струя до стобора, та показа на нашите пътници портата. Селифан почна да чука и скоро, като се отвори вратата, показа се някаква фигура, покрита с ямурлук, и господарят и коларят чуха един пресипнал женски глас:

— Кой чука? Какво сте се разтропали?

— Пътници, бабо, пусни ни да пренощуваме — каза Чичиков.

— Я го виж ти какъв е бърз — додаде бабичката, — дошъл в такова време! Тук не е хан, тук помешчица живее.