Николай Гогол - Мъртви души

— Ох, синко, тъкмо осемнадесет души! — каза старицата с въздишка. — И ми измряха все такива левенти хора, все работници. След туй наистина пак се народиха, ала каква полза от тях? Все такъв дребосък, а пък като мине заседателят, данъка, каже, дайте за всички души. Хората измрели, а ти плащай за тях като за живи. Миналата неделя пък ми изгоря ковачът, такъв изкусен ковач беше и разбираше от железарския занаят.

— Да не би да сте имали пожар, майко?

— Опазил ни бог от такваз беда, пожар ще е още по-лошо; сам си изгоря. Вътре в него нещо се бе запалило; много беше пийнал; започна да излиза само син пламък от него, цял се стопи, стопи се и почерня като въглен; а пък изкусен ковач беше! И сега няма с какво да отида никъде, няма кой да подкове конете.

— Всичко е в божата воля, майко! — каза Чичиков, Като въздъхна. — Против божата мъдрост нищо не може да се каже… Я ми ги отстъпете вие на мене, Настася Петровна!

— Кого, миличък?

— Ей тези на, всички, дето са измрели.

— Че как да ви ги отстъпя?

— Просто тъй. Или пък продайте ми ги, ако щете. Ще ви дам пари за тях.

— Ами как така? Аз, правичката да ви кажа, не мога да разбера. Да не би да искаш да ги откопаваш от земята?

Чичиков видя, че старицата отиде много далече и че е необходимо да… се разтълкува каква е работата. С няколко думи той й обясни, че прехвърлянето или покупката ще се означи само на книга, а душите ще бъдат вписани, като да са живи.

— Че за какво ще ти са те? — попита старата, като опули очи срещу него.

— То си е вече моя работа.

— Ами че те са мъртви.

— Та кой казва, че са живи? Затова и губите от тях, защото са мъртви; вие плащате данъци за тях, а сега аз ще ви отърва от грижи и плащане. Разбирате ли? И не само ще ви отърва, ами ще ви дам още и петнайсет рубли отгоре. Е, сега ясно ли ви е?

— Правичката да си кажа, не знам — каза домакинята проточено, — зер мъртви не съм продавала други път.

— Има си хас! Чудно би било да сте ги продавали някому. Или мислите, че от тях наистина има някаква облага?

— Не, това не мисля! Каква ти облага от тях? Никаква облага няма. Затруднява ме само това, че те са вече мъртви…

„Ама че твърдоглава жена!“ — каза си Чичиков.

— Чувайте, майко! Размислете само хубавичко; ами че вие се разорявате, плащате за тях данъци като за живи…

— Ох, драги, не ми споменавай за това! — подзе помешчицата. — Няма три недели още, откак внесох повече от сто и петдесет рубли! А и заседателя подмазах.

— Е, на, вилите ли. майко! А сега помислете само това, че няма нужда да подмазвате заседателя, защото сега аз ще плащам за тях, аз, а не вие; аз вземам върху си всички тегоби. Дори със свои пари ще извадя продавателното, разбирате ли това?

Старицата се замисли. Тя подразбра, че тази работа наистина май като че ще бъде износна, само че съвсем нова и нечувана, и затова почна да се страхува да не би тоя купувач някак да я измами; зер дошъл бог знае откъде, а пък на туй отгоре и нощем.

— Е, какво ще кажеш, майко, да сключим ли пазарлъка? — попита Чичиков.

— Правичката да си кажа, драги, никога още не ми се е случвало да продавам покойници. Живи — на, и по-лани продадох на протопопа — две момичета, по сто рубли едното, и много благодарен остана, такива добри работнички излязоха; умеят да тъкат кърпи.

— Е, ама не е за живи приказката, господ живот и здраве да им дава! Аз питам за мъртви.

— Правичката да си кажа, боя се от пръв път да не би никак да изгубя. Може, драги, ти да ме мамиш, а пък те туйнака… те да струват някак повече.

— Чувайте, майко… Ех каква сте! Какво могат да струват? Размислете сама, че те са само прах! Разбирате ли? Просто прах. Вземете най-непотребното, най-последното нещо например, дори един прост парцал — и парцалът има цена, него поне за хартиена фабрика ще го купят, а това за нищо не е потребно. На, кажете сама, за какво ви са потребни?

— Право казваш, това си е така. За нищо не са потребни те; но спира ме само това, че са мъртви.

„Ей, че дебела глава! — каза си Чичиков, като почваше да губи търпение. — Иди, та я предумай! Изпоти ме, проклетата дъртачка!“ Сега той извади от джоба си една кърпа и почна да бърше потта си, която наистина беше избила по челото му. Впрочем Чичиков напусто се сърдеше: има хора, гледаш го уж почтен и държавен мъж, а всъщност излиза, че е цяла Коробочка. Като закове нещо в ума си, ти вече с нищо не можеш му го изби: каквито доводи и да му представяш, ясни като ден, всичко отскача от него като гумена топка от стена. Като избърса потта си, Чичиков реши да опита дали не може да я вкара в прав път от някаква друга страна.