— Вие, майко — захвана той пак, — или не искате да разберете думите ми, или приказвате нарочно тъй, колкото да се намирате на приказка… Аз ви давам пари — петнайсет рубли в асигнации — разбирате ли? Това са пари. Вие няма да ги намерите на пътя! Я си кажете право, по колко продадохте меда?
— По дванайсет рубли пуда.
— Взехте си малко грях на душата, майко. По дванайсет не сте го продали.
— Вярвай бога, продадох го.
— Е, на, виждате ли? Ама защото е мед. Вие сте го събирали май цяла година, с грижите му, със старанието му, с шетнята му; отивали сте с кола, избивали сте пчелите, хранили сте ги в зимника цяла зима — а пък мъртвите души са нещо от друг свят. Тук вие никакво старание не сте полагали от своя страна, божата воля е била такава — да оставят тоя свят и да нанесат загуба на вашето стопанство. Там вие сте получили за труда, за старанието дванайсет рубли, а тука вземате за нищо, даром, и не дванайсет рубли, а цели петнайсет, и не сребро, а все сини асигнации. — След тия силни убеждения Чичиков не се съмняваше, че старата най-после ще склони.
— Правичката да си кажа — отговори помешчицата, — моята работа е такава неопитна, вдовишка работа! По-харно е да почакам малко, може да минат и други търговци, та да разбера цената.
— Срам, срам, майко! Просто срам! Че какво приказвате, помислете сама! Кой ще дойде да ти ги купува? Че за каква работа ще може да ги употреби?
— А че може в стопанството някак за нещо да притрябват… — възрази старицата и не издума думата си, отвори уста и го зазяпа, току-речи, със страх, като искаше да узнае какво ще каже на това.
— Мъртъвци в стопанството! Ама че я рекохте и вие! Да не би да плашите нощем врабците във вашата градина.
— Света Богородичке! Какви страхотии говориш? — каза старицата, като се прекръсти.
— Ами къде другаде искате да ги настаните? Впрочем костите и гробовете им — всичко туй остава у вас, отхвърлянето ще бъде само на книга. Е, тогава? Какво? Отговорете де!
Старицата пак се замисли.
— За какво мислите, Настася Петровна?
— Правичката да си кажа, не мога да намисля какво да направя, я по-добре да ви продам конопа.
— Че за какво ми е конопът? И таз добра, аз искам съвсем друго, а вие ми въвирате конопа си. Конопът си е коноп, друг път ще мина — и ще взема. Е, та как, Настася Петровна?
— Бога ми, стоката е такава чудновата, никога не ми се е случвало!
Тука Чичиков излезе съвсем от границата на всяко търпение, улови сърдито стола и го удари о пода, а нея изпрати по дявола.
От дявола помешчицата се уплаши необикновено много.
— Ох, не го споменавай, господ да го съди! — извика тя цяла побледняла. — По онзи ден цяла нощ го сънувах, проклетия. Бях рекла уж през нощта да си погледам на карти след молитвата, ала, види се, господ за наказание ми го изпрати. Такъв мръсен ми се присъни: а рогата му по-дълги от волски.
— Чудя се как не ви се присънват цели десетки от тях. Само от християнско человеколюбие исках това; гледам — как се мъчи, търпи нужда клетата вдовица… Дано се провали и пукне и тя, и цялото й село!
— Ах, какви клетви ми струпа! — каза старицата, загледана в него със страх.
— Та с вас човек не може да намери думи! Наистина сякаш като някое, да не кажа по-лоша дума, куче, което лежи на сено: нито само яде сеното, нито другиму го дава. Аз бях намислил да закупя от вас разни стопански произведения, защото съм предприел и държавни доставки… — Така той послъга малко, макар и случайно, и без много да му мисли, ала неочаквано сполучи. Държавните доставки подействуваха силно на Настася Петровна и тя произнесе вече почти с умолителен глас:
— Че защо пък толкова се разсърди? Да знаех по-рано, че си такъв сърдит, никак не щях да ти противореча.
— Да има поне защо да се сърдя! Работата не струва колкото черупката на изядено яйце, та ще взема да се сърдя заради нея!
— Е, хайде, добре, ще ти ги дам за петнайсет асигнации! Само гледай, драги, за доставките; ако ти се случи да вземеш ръжено или гречнево брашно, или булгур, клан добитък, моля ти се, не ме забравяй.
— Не, майко, няма да те забравя — отговори той и същевременно бършеше с ръка потта си, която като реки се лееше от лицето му. Той я поразпита дали няма в града някой доверен човек или познат, когото би могла да упълномощи да извади продавателно и да направи всичко каквото трябва.
— Как не — имам! Синът на протопопа отец Кирил служи в съда — отговори Коробочка.
Чичиков я помоли да му напише пълномощно и за да я избави от излишни затруднения, сам дори се залови да го съчини.
Читать дальше