Николай Гогол - Мъртви души

— Надясно ли, а? — С такова сухо питане се обърна Селифан към седналото до него момиче, като му показваше с камшика почернелия от дъжда път между яркозелените, освежени ниви.

— Не, не, аз ще ти кажа — отговори момичето.

— А сега — къде? — попита Селифан, когато наближиха.

— Ей там е — отговори момичето, като показваше с ръка.

— Ех, ти! — каза Селифан. — Че това именно е дясно; не знаете де е дясно, де ляво!

Макар че денят беше много хубав, пътищата се бяха разкаляли дотолкова, че колелата на бричката, като се облепиха с кал, скоро заприличаха на обвити с плъст, което правеше колата значително тежка; при това почвата беше глинеста и необикновено лепкава. И едното, и другото станаха причина по-рано от пладне да не излязат от междуселските пътища. Ако не беше момичето, трудно беше да сторят и това, защото пътищата пълзяха по всички страни като уловени раци, когато ги изсипят от торба, и Селифан щеше доста да се лута — тоя път не по своя вина. Скоро момичето посочи с ръка едно здание, което се чернееше в далечината, и каза:

— Ей там е широкият друм.

— А ми зданието?

— То е трактир — отговори момичето.

— Е, сега и сами ще отидем — каза Селифан, — хайде върви си у дома.

Той спря и му помогна да слезе, като процеди през зъби:

— Ех ти, чернокрако!

Чичиков му подаде елин меден петак и то се повлече към къщи, доволно дори и от туй, че се е повозило на капрата.

Като стигна до трактира, Чичиков заповяда да спрат поради две причини. Едно — за да си отпочинат конете, и друго — самият той да похапне и да се подкрепи. Авторът трябва да си признае, че завижда твърде много на апетита и стомаха на тоя род хора. За него решително нищо не значат всички господа от едра ръка, които живеят в Петербург и Москва и прекарват времето си в обмисляне като какво да ядат утре и какъв обяд да съчинят за в други ден и които почват от тоя обяд само след като глътнат предварително някакъв прах; които се хранят с миди, морски паяци и други чудесии, а после ходят в Карлсбад или Кавказ. Не, тези господа никога не са възбуждали у него завист. Но господата от средна ръка, които на една станция си поискват жамбон, на друга — прасенце, на трета — парче есетра или някакъв изпържен салам с лук и после, като че нищо не е станало, сядат на трапезата, в което време искаш, и чорбата от чига с риби жлези плющи и ръмжи между зъбите им, сърбана със зелник или пита със сомова опашка, тъй че и този, който гледа, и той се разяда — ето тия господа се ползуват наистина от завидния дар на небето! Не един господин от едра ръка би жертвувал веднага половината от селяните си и половината от именията си, заложени и незаложени, с всичките им подобрения по чужд и руски образец, само и само да има такъв стомах, какъвто има господинът от средна ръка, но лошото е, че за никакви пари, па нито дори за имоти с подобрения и без подобрения човек не може да се сдобие с такъв стомах, какъвто има господинът от средна ръка.

Дървеният потъмнял трактир прие Чичиков под своя тесен гостоприемен навес, подпрян на дървени стружени диреци, прилични на старинни църковни светилници. Трактирът беше нещо като руска хижа, само че в малко по-голям размер. Ажурно изрязани корнизи от ново дърво около прозорците и под стрехите рязко и живо пъстреха тъмните му стени: на капаците бяха изписани кани с цветя.

Като се изкачи по тясна дървена стълба горе на широкия пруст, той видя врата, която се отвори със скърцане, и заедно със светлината, излизаща оттам, една дебела бабичка, облечена в пъстра басма, която му рече: „Заповядайте тука!“ В стаята той намери все стари приятели, които всеки може да срещне в малките дървени трактири, каквито има доста край пътищата, а именно: замъглен самовар, гладко рендосани борови стени, триъгълен шкаф с чайници и чаши в ъгъла, фарфорови позлатени яйца пред иконата, които висяха на ясносини и червени панделки, наскоро окотила се котка, огледало, което показва наместо две — четири очи, а наместо лице — някаква пита; и най-после — затъкнати в иконата миризливи билки и карамфилови китки, изсъхнали до такава степен, че оня, който рече да ги помирише, само киха и нищо повече.

— Прасенце има ли? — С такова питане Чичиков се обърна към изправената бабичка.

— Има.

— С хрян и сметана ли?

— С хрян и сметана.

— Дай го тука!

Бабичката отиде да приготви и донесе чиния, кърпа, огладена с толкова много кола, че стърчеше като изсъхнала кора, после нож, тъничък като чекийка, с пожълтял костен чирен, двузъба вилица и една солница, която никак не можеше да се постави права на масата.