Николай Гогол - Мъртви души

Нашият герой както обикновено тозчас влезе в разговор с бабата и я разпита дали сама държи трактира, или има стопанин и колко приход дава трактирът, и с тях ли заедно живеят синовете им, и какъв е най-големият им син — ерген ли е или женен, и за каква жена се е оженил, взел ли е голяма зестра, или не, и доволен ли е бил тъст му, и не се ли сърди, че малко дарове е получил на сватбата; накъсо, не пропусна нищо. От само себе си се разбира, че той полюбопитствува да узнае какви помешчици живеят в околността и узна, че има всякакви помешчици: Блохин, Почитаев, Милной, Чепраков, полковникът Собакевич. „А! Познаваш ли Собакевич?“ — попита я той и тутакси чу, че старицата познава не само Собакевич, ами и Манилов и че Манилов падал май по-важен от Собакевич: поръчвал си веднага да му сварят кокошка, поисквал и телешко; пък ако има овчи дроб, и овчи дроб ще поиска, и от всичко само ще вкуси, а Собакевич само едно нещо ще поръча, ала затова пък всичкото ще го изяде, дори ще поиска и прибавка за същата цена.

Когато той разговаряше така, ядейки прасето, от което беше останало последното късче, чу се трополене на колела на пристигаща кола. Като погледна през прозореца, той видя спряна пред трактира една лека бричка, запрегната с три хубави коня. От бричката излязоха двама мъже. Единият рус, висок; другият малко по-нисичък, мургав. Русият беше с тъмносиня венгерка, мургавият — просто с кафтан на ивици. Отдалече се влачеше още една — празна, теглена от четири космати коня с изпокъсани хамути и с оглавници и поводи от върви. Русият бързо се изкачи по стълбата нагоре, а мургавият остана долу и опипваше нещо в бричката, разговаряйки със слугата и махайки същевременно към идещата след тях кола. Неговият глас се стори сякаш познат на Чичиков. Докато го разглеждаше, русият вече успя да напипа вратата и да я отвори. Той беше висок мъж, възсух на лице или, както казват, доста поживял, с червени мустаци. От загорялото му лице можеше да се заключи, че той знае какво нещо е дим, ако не барутен, то поне тютюнев. Той вежливо се поклони на Чичиков, на което последният отговори със същото. В продължение на няколко минути те навярно щяха да се заприказват и добре да се запознаят помежду си, защото началото беше вече сторено и двамата почти в едно и също време изразиха удоволствието си, че прахът по пътя е улегнал съвсем от вчерашния дъжд и че сега е и прохладно, и приятно да се пътува, когато влезе възчерничкият му другар и хвърли на масата шапката си, като разроши буйно с ръка своята черна гъста коса. Той беше мъжага, среден ръст, доста строен, с пълни румени бузи, с бели като сняг зъби и с черни като смола бакенбарди. Той беше свеж, сякаш кръв с мляко; лицето му просто пращеше от здраве.

— Ба, ба, ба! — викна той изведнъж и разпери ръце, като видя Чичиков. — Отде така насам?

Чичиков позна Ноздрев, същия, с когото заедно обядва у прокурора и който в няколко минути толкова се сближи с него, че почна да му говори на „ти“, макар че от своя страна той не беше му дал никакъв повод за това.

— Къде си пътувал? — заговори Ноздрев и без да дочака отговор, продължи: — А пък аз, драги, ида от панаир. Поздрави ме: проиграх се в пух и прах! Вярваш ли, че никога в живота си не съм се проигравал тъй? Представи си, че дойдох с наемни коне! На, погледни през прозореца! — И той така наведе главата на Чичиков, че тоя насмалко не се чукна в рамката. — Виждаш ли какви кранти? Едва ме домъкнаха, проклетите: трябваше да се преместя в неговата бричка. — Като казваше това, Ноздрев посочи с пръст своя другар: — Ама ние не се ли познавате още? Зет ми Мижуев! Ние с него целия предиобед говорехме за тебе. Чакай — думам, току-виж, че сме срещнали Чичиков. Ех, драги, ама да знаеш как загубих! Ще ми повярваш ли, не само четирите си коня прахосах — всичко отиде. На, сега нямам ни кордон, ни часовник… — Чичиков погледна и видя наистина, че той нямаше нито кордон, нито часовник. Нему дори се стори, че и единият му бакенбард беше по-тънък и не тъй гъст, както другият. — А да имах само двайсет рубли в джоба си — продължаваше Ноздрев. — именно двайсет, не повече, щях да си върна всичко, тоест освен дето щях да си го върна, ами като честен човек веднага щях да туря в портфейла си трийсет хиляди.

— Ти и тогава така казваше — намеси се русият, — ама като ти дадох петдесет рубли, начаса ги прогори.

— Ама нямаше да ги загубя! Бога ми, нямаше да ги загубя! Ако само не бях направил една глупост, истина ти думам, нямаше да ги загубя. Ако не бях се хвърлил след дублирането с допълнителен влог на проклетата седморка, щях да обера банката.