Николай Гогол - Мъртви души

— Блинчетата ви, майко, са много вкусни — каза Чичиков, като почваше донесените горещи.

— Пък у нас хубаво ги пържат — каза домакинята, — ала лошото е, че плодородието ни е слабо, пък и брашното не струва. Че защо толкова бързате, драги — рече тя, като видя, че Чичиков взе в ръце шапката си, — зер бричката още не е запрегната.

— Ще я запрегнат, майко, ще я запрегнат. Моят човек скоро запряга.

— Ама, моля ви се, не ме забравяйте за доставките.

— Няма да ви забравя, няма да ви забравя — думаше Чичиков, излизайки в трема.

— Ами свинска мас не купувате ли? — попита домакинята, като вървеше подире му.

— Защо да не купувам? Купувам, само че после.

— Аз към Коледа и мас ще имам.

— Ще купим, ще купим, всичко ще купим, и маста ще купим.

— Може би да ви трябват и птичи пера? Към коледни заговезни ще имам и птичи пера.

— Добре, добре — думаше Чичиков.

— На, видиш ли, драги, бричката ти още не е готова.

Ще бъде, ще бъде готова. Разправете ми само как да излезем на друма.

— Че как ли да сторя това? — отговори домакинята. — Май мъчничко е да ви се разправи, много завои има; ами ще ти дам едно момиче да те изпроводи. Нали има място на капрата де да поседне?

— Как да няма!

— Е, добре, ще ти дам едно момиче; то знае пътя, само че гледай да ми го не отмъкнеш, зер едно ми отмъкнаха тъй едни търговци.

Чичиков я увери, че няма да го отмъкне и Коробочка, като се успокои, взе вече да разглежда всичко, каквото се намираше в двора й: втренчи очи в икономката, която изнасяше от зимника дървена паница с мед, в мужика, който бе се показал на портата, и полека-лека цяла потъна в живота на домакинството. Но защо тъй дълго да се занимаваме с Коробочка? Коробочка ли, Манилов ли, домакинския живот ли, или не — нека ги отминем! Не е това чудното в света: веселото в един миг може да се обърне в скръбно, щом само по-дълго се спреш пред него, и тогава господ знае какво може да ти хрумне. Може би ще вземеш дори да си мислиш: е, стига, та наистина ли Коробочка стои тъй ниско на безкрайната стълба на човешкото усъвършенствуване? Наистина ли е тъй дълбока пропастта, която отделя нея от нейната сестра, която е недостижимо оградена от стените на аристократическата къща с благоуханна чугунена стълба, сияеща от мед, червено дърво и килими, която се прозява над недочетена книга в очакване на някоя остроумно-светска визита, дето ще й се открие възможност да блесне с ум и да изкаже заучени мисли, мисли, които занимават по законите на модата цяла неделя града, мисли не върху туй, какво става у дома й в селските й имения, забъркани и разстроени благодарение непознаване стопанското дело, а върху туй, какъв политически преврат се готвел във Франция и каква насока взел модният католицизъм. Но нека отминем, нека отминем по нататък! Защо да говорим за това. Ала защо сред веселите, безгрижни, без размисъл минути току от само себе си се вмъкна друга чудна струя! Още смехът не успял съвсем да слети от лицето ти, и вече си станал друг човек между същите хора, и вече с друга светлина се е осветило лицето ти…

— А, ето бричката, ето бричката! — извика Чичиков, като видя най-после бричката си, която идеше. — Защо се бави толкова време бре, дръвнико неден? Вижда се вчерашното ти пиянство още не е изветряло съвсем.

Селифан не отговори нищо на това.

— Сбогом, майко! Но де е вашето момиче?

— Ей, Пелагея! — каза помешчицата на едно застанало при стълбата момиче, около единайсетгодишно, в рокличка от боядисано домашно платно и с боси нозе, които отдалече човек можете да вземе за обуща, толкова бяха облепени с прясна кал. — Покажи пътя на господаря!

Селифан помогна на момичето да се качи на капрата и то стъпи с единия си крак на господарското стъпало, най-първо го оцапа с кал, а после се покатери горе и се намести до него. След него и сам Чичиков сложи крака си на стъпалото и като понаведе бричката на дясната страна, защото беше възтежичък, най-сетне се намести, като каза: „Сега е добре! Сбогом, майко!“ Конете потеглиха.

Селифан през целия път беше сериозен и заедно с това твърде внимателен към своята работа, което се случваше с него винаги, когато се провинеше в нещо или пък биваше пиян. Конете бяха чудно хубаво изчистени. Хамутът на единия от тях, който му надяваха дотогава, току речи, винаги в покъсан вид, тъй че изпод кожата стърчаха кълчища, беше изкусно зашит. През пелия път той беше мълчалив, само шибаше с бича и не почваше никаква поучителна реч към конете, макар че на шарения кон се искаше да чуе някое наставление, защото през това време ремъците винаги някак халтаво се държаха в ръцете на словоохотливия колар и бичът само за форма се разхождаше по гърбовете им. Но от мрачната му уста сега се чуваха само едни еднообразно неприятни възклицания: „Хайде, хайде, врано! Зяпай, зяпай!“ — и нищо друго. Дори дорестият кон и Заседателя бяха недоволни, като не чуха нито един път нито „любезни“ пито „почтени“. Шареният усещате пренеприятни удари по своите пълни и широки части. „Я го виж ги какво се с разлютил! — думаше той на ума си, като си мърдаше малко ушите. — Пък знае де да бие! Няма да плесне право по гърба, ами все избира място, дето повече боли: я по ушите ще перне, я под корема ще те шибне“.