Николай Гогол - Мъртви души

— Старопиталището е за онези, които са работили, а на ония, които са се веселили през цялата си младост, се отговаря както мравките на щуреца: „Иди сега поиграй!“. Пък и в старопиталището, и там се трудят и работят, не играят на вист. Семьон Семьонович — каза Муразов, като го гледаше втренчено, — вие мамите и себе си, и мене.

Муразов го гледаше право в лицето, но бедният Хлобуев нищо не можеше да отговори. На Муразов му дожаля за него.

— Слушайте, Семьон Семьонович… Но вие се молите, ходите на черква, аз зная, не пропускате нито литургия, нито вечерня. Макар че не ви се иска да ставате рано, ставате и отивате, отивате в четири часа сутринта, когато никой не е още станал.

— Това е друга работа, Афанасий Василиевич. Аз зная, че не правя това за хората, а за оня, който е наредил да съществуваме всички в тоя свят. Какво да правя! Аз вярвам, че той е милостив към мене, че колкото и да съм гаден и противен, той може да ме прости и приеме, когато хората ме ритнат с крак и най-добрият от приятелите ми измени, а отгоре на всичко [още] каже, че ми е изменил с добро намерение.

По лицето на [Хлобуев] се изписа огорчение.

Старецът се просълзи, но нищо не му възрази.

— Тогава послужете на оня, който е тъй милостив. Нему е угоден и трудът, както и молитвата. Заловете каква да е работа, но я заловете, като да я вършите за него, а не за хората. Просто вземете макар и вода да кълцате в чутура, но мислете, че правите това за него. Ползата от това ще бъде преди всичко, че за лошото няма да остава време — за губене на карти, за гуляи с ненаситници, за светски живот. Ех, Семьон Семьонович! Вие знаете ли Иван Протапич?

— Зная го и го уважавам много.

— Добър търговец беше: половин милион имаше, ала като се видя в голямо изобилие, разпусна се. Почна да учи сина си по френски, дъщеря си омъжи за генерал. И не отиваше в дюкяна или на борсовата улица, а щом видеше приятел, току го замъкнеше в трактира да пият чай. И фалира. Пък и бог прати нещастие на сина му… Сега, видите ли, той е служащ у мене. Почна наново. Работите му се поправиха. Пак би могъл да търгува с петстотин хиляди. „Служащ бях и служащ искам да умра. Сега, казва, станах здрав и бодър, а тогава завъдих шкембе и ми се яви водна болест… Не!“ — казва. И сега чай не туря в устата. Шчи и каша, и нищо повече, да. А пък се моли тъй, както никой от нас не се моли, и помага на бедните тъй, както никой от нас не помага; а друг някой иска да помага, ала си е прахосал парите.

Горкият Хлобуев се замисли. Старецът хвана двете му ръце.

— Семьон Семьонович! Да знаете колко ми е жал за вас. През всичкото време съм мислил за вас. И ето, слушайте. Вие знаете, че в манастира има един монах-отшелник, който никого не вижда. Тоя човек е с голям ум, такъв ум, какъвто не съм срещал. И когато даде съвет… Аз почнах да му говоря, че имам един такъв приятел, но името не казах, че той е болен от туй и туй. Той почна да слуша и изведнъж ме прекъсна с думите: „По-напред божията работа, че тогава своята. Черква строят, а пари няма: трябва да се съберат пари за черквата!“ И затръшна вратата. Почнах да мисля какво значи това. Не желае, види се, да даде съвет. Па наминах към архимандрита. Още не съм влязъл и първата му дума е: дали не познавам някой човек, комуто да се възложи да събира помощи за черквата, който да бъде дворянин или търговец по-възпитан от другите, и който ще гледа на това като на спасение за душата си? Аз просто веднага се сетих. „Ах, боже мой! Та това значи, че отшелникът отрежда тази длъжност на Семьон Семьонович. За неговата болест пътуването е полезно. Като ходи с книга от помешчика при селянина и от селянина при помешчика, той ще узнае и кой как живее, и кой от що се нуждае, така че ще се върне после, изходил няколко губернии, и ще познава местността и края по-добре от всички, които живеят в градовете… А такива хора са потребни сега.“ На, князът ми казваше, че той би дал много да намери такъв чиновник, който да знае работите не по книга, а да знае точно как са те всъщност, защото в книгите, казват, нищо вече не се виждало; толкова било забъркано всичко.

— Вие ме смутихте и забъркахте съвсем, Афанасий Василиевич — каза Хлобуев, като го гледаше изумен. — Аз не вярвам дори че вие наистина на мене говорите това, за тази работа е нужен неуморим, деятелен човек. При туй как да зарежа жена, деца, които няма що да ядат?

— За съпругата и децата не се безпокойте. Аз ще ги взема под своя грижа и децата ще имат учители. Наместо да ходите с торба и да просите милостиня за себе си, по-благородно и по-хубаво е да просите за бога. Аз ще ви дам една проста [бричка], не бойте се, че ще тръска: това е за вашето здраве. Ще ви дам пари за из път, за да можете пътем да дадете на ония, които се нуждаят повече от другите. Така ще можете да сторите много добри дела, вие няма вече да се излъжете, а комуто дадете, той наистина ще заслужава. По такъв начин, пътувайки, вие ще узнаете всички какви са и що са. Това не е като някой чиновник, от когото всички се боят и от когото [се крият]; а с вас, като знаят, че просите за черква, ще разговарят на драго сърце.