Николай Гогол - Мъртви души

— Виждам, това е прекрасна мисъл и аз много бих [желал] да изпълня поне част от нея, но наистина струва ми се, че това е свръх силите ми.

— Че кое е по силите ни? — каза Муразов. — Нищо няма по силите ни, всичко е свръх силите ни. Без помощ отгоре нищо не може. Но молитвата събира сили. Като се прекръсти, човек казва: „Господи, помилуй!“ — гребе и доплува до брега. Затова няма какво да се мисли дълго; това трябва да се вземе просто за божия повеля. Колата след малко ще бъде готова, а вие отърчете при отца архимандрита за книга и за благословия и хайде на път.

Подчинявам ви се и приемам това само като божие указание. „Господи, благослови!“ — каза той вътрешно и почувствува, че бодрост и сила почнаха да проникват в душата му. Самият му ум сякаш почна да се събужда с надежда за изход от своето печално безизходно положение. В далечината почна да му се мярка светлина…

Но нека оставим Хлобуев и да видим Чичиков…

А през това време в съдилищата наистина постъпваха заявление подир заявление. Оказаха се роднини, за които никой не беше чувал. Както птици се трупат на мърша, тъй всички се струпаха върху безбройното богатство, останало подир старата: доноси против Чичиков за фалшивостта на последното завещание, доноси за фалшивостта й на първото завещание, улики в кражба и скриване на суми. Явиха се даже улики против Чичиков за купуване на мъртви души, за пропущане контрабанда още когато служил в митницата. Изровиха всичко, разузнаха предишната му история. Бог знае отде помирисали и научили всичко туй, ала имаше улики дори за такива неща, за които той си мислеше, че освен него и четирите стени никой не знаеше. Засега всичко това беше още съдийска тайна и не беше дошло до ушите му, макар че записката от предания му юрисконсулт, която той скоро получи, му даде донякъде да разбере, че кашата ще се забърка. Записката беше с кратко съдържание: „Бързам да ви уведомя, че по работата ще има разправии, но помнете, че никак не бива да се тревожите. Главното е — спокойствие. Ще наредим всичко.“ Тази записка го успокои съвсем. „Тоя човек е цял гений“, каза Чичиков. За довършване на всичко хубаво в това време шивачът донесе дрехите му. [Чичиков] усети силно желание да се погледа в новия фрак с цвят на наварински пламък с дим. Обу панталоните, които го обхванаха чудесно от всички страни така, че просто — изрисувай го. Бедрата му тъй силно се изпънаха, прасетата също, сукното обхвана всички подробности и им придаде по-голяма гъвкавост. Като затегна отдире коланчето, коремът му стана като тъпан. Той го тупна с четката и добави: „Гледай какъв глупак! А изцяло той е истинска картина.“ Фракът беше сякаш ушит още по-хубаво от панталоните: нито една гънка, всички страни бяха обтегнати, талията добре пристегната и извита. На забележката на Чичиков, [че] под дясната мишница малко го стиска, шивачът само се усмихваше: от това още по-хубаво се пристягаше талията. „Бъдете спокоен, бъдете спокоен за работата — повтаряше той с нескрито тържество, — освен в Петербург никъде не могат ви го уши така.“ Шивачът сам беше от Петербург и бе написал на табелата си: „Чуждестранец от Лондон и Париж“ . Той не обичаше да се шегува и затова искаше с двата града изведнъж да запуши устата на всички други шивачи, така че занапред никой да не се покаже с такива градове, а нека се пише от някакъв си „Карлсеру“ или „Копенхар“.

Чичиков се разплати великодушно с шивача и като остана сам, почна свободно да се разглежда в огледалото като артист, с естетично чувство и con amore 90 90 Con amore — с любов. . Оказа се, че всичко изглежда някак по-хубаво, отколкото по-рано: бузите по-интересни, брадичката по-привлекателна, бялата яка даваше тон на бузата, атлазената синя връзка даваше тон на яката, новомодните гънки на нагръдника даваха тон на връзката, богатата кадифена [жилетка] даваше [тон] на нагръдника, а фракът с цвят на наварински дим с пламък, лъскав като коприна, даваше тон на всичко. Извърна се надясно — хубаво! Извърна се наляво — още по-хубаво! Талията такава, като у някой камерхер или у някой такъв господин, който бръщолеви само по френски, който дори и когато се разсърди, не смее да изругае по руски, а ще я изтърси на френски диалект: такава деликатност! Той приведе глава малко на една страна и се опита да заеме поза, като че се обръща към дама на средна възраст и с модерно образование: излизаше просто картина. Художнико, вземи четката и рисувай! От удоволствие той извърши още тук едно леко подскачане, нещо като антраша. Шкафът потрепера и стъкълцето с одеколон тупна на земята: но това не причини никакво безпокойство. Той нарече, както и се падаше, глупавото стъкълце глупак и си помисли: „При кого сега най-напред да се яви човек? Най-добре…“ Но изведнъж в антрето се чу нещо като дрънкане на ботуши с шпори и един жандарм с пълно въоръжение, [като че] той представляваше цяла войска: „Има заповед още сега да се явите при генерал-губернатора!“ Чичиков просто замръзна. Пред него стърчеше страшилище с мустаци, с конска опашка на главата, през едното рамо ремък, през другото ремък, а огромна сабя виси отстрани. Нему се стори, че от другата страна висеше пушка и дявол знае що: цяла войска само в едно лице! Той се опита да възразява, но [страшилището] грубо каза: „Заповядано е още сега!“ През вратата към антрето той видя, че там се мяркаше и друго страшилище, погледна през прозореца — и екипаж. Какво да прави? Тъй, както и беше във фрака с цвят от наварински пламък с дим, трябваше да се качи и цял разтреперан, тръгна към генерал-губернатора, и жандармът с него.