Николай Гогол - Мъртви души

— Вие как сте? — каза Муразов, като сне шапка. Търговецът и Хлобуев снеха шапки.

— А бе кръстът ме боли, пък и сънят ми някак не е добър. Дали защото малко се движа…

Но Муразов вместо да се вдълбочи в причината за внезапните болки на Чичиков, се обърна към Хлобуев:

— А пък аз, Семьон Семьонович, като видях, че вие влязохте в дюкяна, дойдох подире ви. Искам да поговоря с вас за туй-онуй. Не обичате ли да наминете към мене?

— Как не, как не! — каза Хлобуев бързо и излезе с него.

„За какво ли могат да разговарят“ — помисли [Чичиков].

— Афанасий Василиевич е почтен и умен човек — каза продавачът — и си знае работата, но просветителност няма. Защото търговецът е негоциант, а не е какъв да е търговец. Тука с него е съединен и бюджетът, и реакцията, а инак ще излезе просто паувпуризъм 89 89 Паувпуризъм (пауперизъм) — обедняване. . — Чичиков махна с ръка.

— Павел Иванович, търся ви навсякъде — зачу се гласът на Леницин. Продавачът почтително сне шапка.

— Ах, Федор Федорович!

— За бога, хайде у дома; трябва да поговоря нещо с вас — каза той. Чичиков го погледна — лицето му беше съвсем променено. Като се разплати с продавача, той излезе от дюкяна.

— Вас чакам, [Семьон Семьонович] — каза Муразов, като видя влизащия Хлобуев, — заповядайте при мене в стаичката. — И той поведе Хлобуев в стаичката, позната вече на читателя, по-непретенциозна от която не можеше да се намери и у чиновник, който получава седемстотин рубли годишна заплата.

— Кажете, предполагам, че сега вашите затруднения са намалели? След смъртта на леля ви вам ще да се е паднало нещо.

— Как да ви кажа, Афанасий Василиевич? Не зная дали моите затруднения са намалели. Паднаха ми се всичко петдесет души селяни и трийсет хиляди в пари, с които трябваше да разплатя част от дълговете си — и сега пак нямам нищо. А главното е, че работата с това завещание е една от най нечистите. Тука, Афанасий Василиевич, са извършени такива мошеничества! Аз ще ви разправя ей сега и вие ще се почудите, като узнаете какво се върши. Този Чичиков…

— Позволете, [Семьон Семьонович ], преди да говорим за този Чичиков, позволете да поговорим собствено за вас. Кажете ми колко според вашето заключение би било за вас задоволително и достатъчно, за да се избавите съвсем от тези затруднения?

— Моите затруднения са големи — каза Хлобуев. — За да се избавя от затрудненията, да се разплатя съвсем и да имам възможност да живея по най-умерен начин, трябват ми най-малко 100 хиляди, ако не и повече, с една дума, това ми е невъзможно.

— Е добре, ако ги имате, как бихте заживели тогава?

— Бих си наел една квартирка, бих се заловил за възпитанието на децата си. За себе си няма вече що да мисля: моята кариера е свършена, вече за никъде не ме бива.

— И все пак животът ви ще бъде празен, а в празността дохождат изкушения, за които не би помислил човек, ако е зает с работа.

— Не мога, за нищо ме не бива, като замаян съм, кръстът ме боли.

— Но как ще живеете без работа? Как може да се живее на света без служене, без място? Моля ви се! Погледнете, всяко творение божие, всеки предмет все служи на нещо, има свое предназначение. Дори камъкът, и той съществува, за да се употребява в работата, а човек, най-разумното същество, да остава без полза — редно ли е това?

— Е, да, но аз все пак не съм без работа. Аз мога да се заема с възпитанието на децата.

— Не, Семьон Семьонович, не! Това е най-мъчното нещо. Как ще възпитава деца оня, който сам себе си не е възпитал? Децата може да се възпитават само с примера на собствения живот. А вашият живот може ли да им бъде пример? Или да се научат как да прекарват времето си [в] празнота и да играят на карти? Не, Семьон Семьонович, дайте децата на мене: вие ще ги развалите. Помислете сериозно: празността ви е погубила, вие трябва да бягате от нея. Как може да живее човек на света несвързан с нищо? Все трябва да се изпълнява някакъв дълг. Надничарят — и той служи. Той яде черен хляб, но сам си го добива и чувствува интерес към своето занятие.

— Бога ми, опитвах се, Афанасий Василиевич, мъчих се да надделея! Какво да се прави! Остарях, станах неспособен. Е, как да постъпя! Нима да ида на служба? А че какъв ще ми бъде халът на четирийсет и пет години да седна на една маса с начеващите чиновници? При това аз съм неспособен за подкуп — и на себе си ще преча, и на другите ще навредя. А те вече са си образували и касти. Не, Афанасий Василиевич, мислих, опитвах, прекарвах на ум всички места — навсякъде ще бъда некадърен. Може би само в старопиталището…