Николай Гогол - Мъртви души

В чакалнята не му дадоха дори да се опомни.

— Вървете! Князът вече ви чака — каза дежурният чиновник. Пред него в мъгла се мярна чакалнята с куриери, които приемаха пакети, сетне салонът, през който той мина, като си мислеше само: „Ето как ще ме пипне и без съд, без нищо — право в Сибир!“ Сърцето му затуптя с такава, сила, с каквато не бие дори у най-ревнивия любовник. Най-сетне съдбоносната врата се разтвори: показа се кабинетът с портфейли, шкафове и книги и князът, разгневен като самия гняв.

— Страшен човек! Страшен! — каза Чичиков. — Той ще ме погуби, както вълкът агнето.

— Аз ви пощадих, позволих ви да останете в града, когато трябваше да идете в затвора, а вие се опетнихте отново с най-безчестно мошеничество,с което някога се е опетнявал човек! — Устните на княза трепереха от гняв.

— Че с каква, ваше сиятелство, най-безчестна постъпка и мошеничество? — попита Чичиков, треперейки с цялото си тяло.

— Жената — каза князът, като го доближи и го гледаше право в очите, — жената, която е подписвала по ваша диктовка завещанието, е заловена и ще бъде поставена на очна ставка с вас.

На Чичиков му притъмня.

— Ваше сиятелство! Ще кажа цялата истина. Аз съм виновен, наистина виновен съм, но не съм толкова виновен: мене ме подведоха врагове.

Вас не може никой да ви оклевети, защото у вас има много повече мръсотии, отколкото може [да измисли] най-последният лъжец. Вие цял живот, мисля, не сте вършили нито една работа, която да не е безчестна.

Всяка копейка, която имате, вие сте я добивали по най-безчес[тен начин], има разбойничество и безчестна работа, за които има бич и Сибир! Не, стига толкова вече! Още тази минута ще бъдеш заведен в затвора и там, наред с последните мерзавци и разбойници, ще [трябва] да чакаш разрешението на своята съдба. И това все пак е милост, защото [ти] си няколко [пъти] по-гаден от тях; те са само с антерии, кожухчета, а ти… — Той погледна фрака с цвят от наварински дим с пламък и като посегна към връвта, позвъни.

— Ваше сиятелство — извика Чичиков, — смилете се! Вие сте баща на семейство. На мене — съжалете старата ми майка!

— Лъжеш! — извика гневно князът. — Ти и тогава така ме молеше заради деца и семейство, които никога не си имал, а сега — заради майка.

— Ваше сиятелство! Аз съм мерзавец и последен негодник — каза Чичиков с глас… 91 91 Недовършено. — Аз наистина лъгах, аз нямам нито деца, нито семейство, но бог ми е свидетел, винаги съм искал да имам жена, да изпълня дълга си като човек и гражданин, та наистина да заслужа после уважението на гражданите и началството… Но какво нещастно стечение на обстоятелствата! Ваше сиятелство! С пот и кръв трябваше да изкарвам насъщното си съществуване. На всяка крачка съблазни и изкушения… Врагове и убийци, и грабители… Целият ми живот е бил като буен вихър или кораб сред вълни по волята на ветровете. Аз съм човек, ваше сиятелство!

Сълзи като ручеи бликнаха изведнъж из очите му. Той се строполи в краката на княза тъй, както си беше: с фрака от наварински пламък с дим, с кадифената жилетка, с атлазената връзка, с чудесно ушитите панталони и прическата, която пръскаше сладък дъх на най-хубав одеколон, и се удари по челото.

— Махни се от мене! Извикай войници да го вземат — каза князът на влезлия прислужник.

— Ваше сиятелство! — викаше [Чичиков] и прегръщаше с две ръце ботушите на княза.

Тръпки минаха по цялото тяло на княза.

— Махнете се, ви казвам! — рече той, като правеше усилия да изтръгне краката си от прегръдките на Чичиков.

— Ваше сиятелство! Няма да мръдна оттука, докато не получа милост — говореше Чичиков, като не пущаше ботуша на княза и дори се потътри заедно с крака по пода със своя фрак от наварински пламък с дим.

— Махнете се, ви казвам! — рече той с онова необяснимо чувство на отвращение, каквото изпитва човек при вида на някое безобразно насекомо, което не се решава да смачка с крак. Той разтърси крака си тъй, че Чичиков почувствува удар от обувката в носа, устните и закръглената си брадичка, но не изпусна ботуша и с още по-голяма сила [го] държеше в своите прегръдки. Двама здравеняци жандарми със сила го откъснаха, взеха го под ръка и го поведоха през всички стаи. Той беше бледен, бит, в онова безчувствено страшно състояние, в което изпада човек, когато вижда пред себе си черната неизбежна смърт, това страшилище, противно на нашата натура…

При самите врати на стълбата насреща му идеше Муразов. Изведнъж лъч от надежда се мярна. В един миг с неестествена сила той се изскубна от ръцете на двамата жандарми и се хвърли в нозете на смаяния старец.