Николай Гогол - Мъртви души

— Истина, истина!

— И познаването на хората, и опитността не помагат на незаконните неща. А пък ако за това имаше и законно основание!… Ех, Павел Иванович, защо се погубихте така? Събудете се: още не е късно, има още време…

— Не, късно е, късно е! — застена той с глас, от който Муразов усети, че сърцето му ще се пръсне. — Почвам да чувствувам, че усещам, че не вървя както трябва и че далеч съм се отклонил от правия път, но вече не мога! Не, не съм добре възпитан. Баща ми ме поучаваше, биеше ме, караше ме да преписвам нравствени правила, а сам пред мене крадеше дървен материал от съседите и дори ме караше да му помагам. Заведе пред очите ми крива тъжба; разврати едно сираче, на което бе опекун. Примерът е по-силен от правилата. Виждам, чувствувам, Афанасий Василиевич, че не водя живот, какъвто трябва, но нямам вече и голямо отвращение от порока: огрубя натурата ми, няма обич към доброто, оная прекрасна склонност към богоугодни дела, която става натура, привичка… Нямам такова желание да работя за доброто, каквото имам за добиване богатство. Говоря ви истината — какво да се прави. Старецът силно въздъхна.

— Павел Иванович! Вие имате толкова воля, толкова търпение. Лекът е горчив, но болният го взема, защото знае, че инак няма да оздравее. У вас няма любов към доброто — правете добро насила, без любов към него. Това ще ви се зачете като още по-голяма заслуга, отколкото на оня, който прави това от любов към него. Принудете [се] само няколко пъти, сетне ще придобиете и любов. Повярвайте, всичко става. Казано е — Царството се взема с усилия. Човек трябва да употреби сила, насилствено трябва да си проправя път към него, да го взема насилствено. Ех, Павел Иванович! Та у вас има тая сила, която липсва у другите, това желязно търпение — и вие ли не ще надделеете? Та вие, мисля, бихте могъл да бъдете цял богатир. Защото сега хората са без воля, всички са слаби.

Личеше, че тези думи пронизаха самата душа на Чичиков и засегнаха нещо славолюбиво на дъното й. Ако не решителност, то поне нещо силно и прилично на нея блесна в очите му.

— Афанасий Василиевич! — каза той твърдо. — Ако само ми измолите избавление и средства да замина оттук с някакво имущество, давам ви дума да почна друг [живот]; ще си купя едно селце, ще стана стопанин, ще събирам пари не за себе си, а за да помагам на другите, ще правя добро, колкото ми стигат силите; ще забравя себе си и всякакви градски преяждания и пиршества [ 1 нрзб ], ще заживея прост, трезвен живот.

— Бог да ви подкрепи в това намерение! — каза зарадваният старец. — С всички сили ще се помъча да измоля от княза освобождението ви. Ще сполуча ли, или не — това бог [знае]. Във всеки случай вашата съдба навярно ще бъде смекчена. Ах, боже мой! Прегърнете ме, позволете ми да ви прегърна. Как ме зарадвахте наистина! Е, хайде, сбогом, още сега отивам при княза.

Чичиков остана сам.

Цялата му природа се разтърси и размекна. Разтапя се и платината, най-твърдият от металите, който най-дълго от всички се противи на огъня; когато трябва да се усили огънят в горнилото, надуят меховете и нетърпимата горещина се качва до [горе], упоритият метал побелява и се превръща и той в течност; омеква и най-красивият мъж в пещта на нещастията, когато, усилвайки се, те разтопят с буйния си огън закоравялата природа…

„Сам не умея и не чувствувам, но ще употребя всичките си сили, за да дам на другите да почувствуват; сам съм лош и нищо не умея, но всички сили ще употребя, за да настроя другите; сам съм лош християнин, но [ще употребя] всички сили, за да не вкарам другите в съблазън. Ще се трудя, ще работя на село с пот на лицето си и честно ще се заловя така, че да имам добро влияние и върху другите. Та наистина да не съм съвсем негоден? Имам способности за стопанство, имам качества на спестовност, пъргавина и благоразумие, дори постоянство. Трябва само да се реша…“

Така мислеше Чичиков и с полусъбудените сили на душата си сякаш напипваше нещо. Сякаш природата му с някакво тъмно чувство почна да долавя, че има някакъв дълг, който човек трябва да изпълнява на земята, който може да се изпълнява всякъде, на всеки ъгъл, при всякакви обстоятелства, смущения и движения около човека. И трудолюбивият живот, отдалечен от шума на градовете и от ония съблазни, които човекът е измислил от празнота, забравил труда, тъй ясно почна да изпъква пред него, че той вече почти забрави цялата неприятност на своето положение и може би беше готов дори да благодари на. провидението за този тежък [удар], стигаше само да го пуснат и да му дадат поне част… Но еднокрилата врата на мръсния килер се отвори, влезе една чиновническа особа, някой си Самосвистов, епикуреец, левент, цял аршин широк в плещите, със стройни нозе, отличен другар, гуляйджия и фогаджия, както се изразяваха за него самите му другари. Във военно време този човек би направил чудеса: да го проводиш някъде, за да се промъкне през непроходими, опасни места, да открадне някой топ под носа на неприятеля — това беше тъкмо за него работа. Но поради липса на военно поприще, дето би станал може би честен човек, той с всички сили вършеше гадости. Непостижимо нещо! Странни убеждения и правила имаше той: с другарите си беше добър, никому не изменяше и като дадеше дума, удържаше я, но смяташе по-високото си началство нещо като неприятелска батарея, през която трябва да се промъкнеш, ползувайки се от всякакви слаби места, проломи или опущения.