Николай Гогол - Мъртви души

— Но какво ще кажат те самите, ако ги оставя? Защото между тях има такива, които след това още повече ще вдигнат нос и ще казват дори, че са ме уплашили. Те първи ще покажат неуважение…

— Ваше сиятелство, позволете ми да ви дам своето мнение: съберете ги всички, дайте им да разберат, че всичко ви е известно и изложете им собственото си положение точно по същия начин, както благоволихте да го представите сега пред мене, и ги попитайте за съвет: какво би направил всеки един на ваше място?

— Но вие мислите, че на тях ще бъдат достъпни по-благородни чувства, освен интриги и желание да печелят пари? Повярвайте, те ще ми се смеят.

— Не мисля, ваше сиятелство. У [руския] човек, дори и у онзи, който е по-лош от другите, все пак чувството е справедливо. Освен ако е само някой чифутин, а не русин… Не, ваше сиятелство, вие няма защо да се прикривате. Кажете точно тъй, както благоволихте пред мене. Защото те ви хулят като човек честолюбив, горд, който не иска да чуе нищо, уверен в себе си, та нека видят всичко, както си е. Какво ще загубите от това? Вашето дело е право. Кажете им тъй, като че не пред тях, а пред самия бог правите изповедта си.

— Афанасий Василиевич — каза князът замислен. — Аз ще помисля върху това, а засега много ви благодаря за съвета.

— А Чичиков, ваше сиятелство, благоволете да го освободите.

— Кажете на тоя Чичиков да се измита оттука колкото може по-скоро и колкото по-надалеко, толкова по-добре. Защото него никога не бих простил.

Муразов се поклони и отиде от княза право при Чичиков. Той намери Чичиков вече добре разположен, зает твърде спокойно с доста добрия си обяд, който му бе донесен в порцеланови съдини от някаква доста добра готварница. От първите фрази на разговора старецът веднага забеляза, че Чичиков е успял да поприказва с някого от дълбокоумните чиновници. Той добре разбра, че тука се е намесило невидимото участие на вещия юрисконсулт.

— Слушайте, Павел Иванович — каза той, — аз ви донесох свобода при условие, че веднага ще напуснете града. Съберете всичките си партушини — и много ви здраве, не отлагайте нито минута, защото работата ще стане още по-лоша. Аз зная, вас тук един човек ви настройва, но ще ви кажа под секрет, че сега се открива още едно такова дело и вече никакви сили не могат те спаси. Нему се иска да удави и други, за да не му е мъчно, но работата е към разчистване. Аз ви оставих в добро настроение, по-добро, отколкото сега. Съветвам ви не на шега. Бога ми, работата не е в богатството, за което се карат хората и се колят един друг, сякаш може да се уреди тукашният живот, без да се помисли за другия живот. Повярвайте, Павел Иванович, че докато хората не изоставят всичко, за което се хапят и ядат един друг на земята, и не помислят да благоустроят душевното си богатство, не ще се установи благоустройство и на земното богатство. Ще настъпи време на глад и бедност както за целия народ, така и за всекиго поотделно… Това е ясно. Каквото и да казвате, но тялото зависи от душата. Как можеш да искаш, да върви както трябва? Помислете не за мъртвите души, а за своята жива душа и добър ви час из нов път! Аз също заминавам утре. Побързайте, инак — без мене ще бъде лошо.

Като каза това, старецът излезе. Чичиков се замисли. Значението на живота пак му се стори немаловажно. „Муразов е прав, каза той, време е по нов път!“ Като каза това, той излезе от затвора. Часовоят понесе след него ковчежето, другия дюшек [?] и бельото. Селифан и Петрушка се зарадваха на освобождението на господаря си като на бог знае що.

— Е, драги — каза Чичиков, като се обърна милостиво [към тях], — трябва да събираме вещите си и да заминаваме.

— Да тръгваме, Павел Иванович — каза Селифан. — Пътят трябва да е вече отворен: доста сняг падна. Време е наистина да се махнем от тоя град. Така ми омръзна той, че дори не ми се гледа.

— Върви при коларя да постави колата на плазове — каза Чичиков и сам отиде в града, но не искаше да се отбива при никого за сбогом. Срам го беше след цялото това събитие, толкова повече, че из града за него се чуваха сума най-неблагоприятни истории. Той избягваше всякакви срещи и се отби тихичко само при оня търговец, от когото бе купил сукното с цвят на наварински пламък с дим, взе още четири аршина за фрак и панталони и отиде сам при същия шивач. За двойна [цена] майсторът се реши да усили старанията си и остави да работи цяла нощ на свещи цялото шивашко народонаселение с игли, ютии и зъби и на другия ден фракът бе готов, макар и малко късно. Конете бяха запрегнати. Ала Чичиков премери фрака. Той беше хубав, съвсем като първия. Но, уви! Той забеляза, че на главата му вече се белееше нещо гладко и тъжно пошепна: „Защо трябваше да се предавам тъй силно на отчаяние? И съвсем не бе потребно да късам косите си.“ Като се разплати с шивача, той напусна най-сетне града в някакво странно положение. Той не беше предишният Чичиков: той беше някаква развалина от предишния Чичиков. Вътрешното състояние на душата му можеше да се сравни със срутена постройка, която е съборена, за да се съгради от нея нова, но новата още не е почната, защото още не е дошъл планът на архитекта и работниците стоят в недоумение. Един час преди него замина старецът Муразов в бричка със сандък от рогозка заедно с Потапич, а един час подир Чичиковото заминаване излезе, заповед, че по случай заминаването си за Петербург князът иска да види всички до един чиновници.