Николай Гогол - Мъртви души

«Добре, казва, ако не искате да се задоволите с онова, което ви дават, и да чакате един вид спокойно тук в столицата решението на съдбата си, аз ще ви препратя в местожителството ви. Да се повика, казва, фелдегерът, да го препрати в местожителството му!» А пък фелдегерът е вече там, разбирате ли, зад вратата: двуметров такъв един мъжага, ръчищата му, можете ли да си въобразите, от самата природа създадени за разправии с файтонджиите — с една дума, такъв един дантист… И ето, вкарват го раба божия в каручката, и с фелдегера. Е, мисли си Копейкин, поне няма да плащам пътни, благодаря и за това. Пътува той, господинчо мой, с фелдегера и пътувайки с фелдегера, един вид, тъй да се каже, разсъждава сам със себе си:

«Добре, казва, ето на, ти казваш сам да си потърся средства и да си помогна, добре, казва, аз, казва, ще намеря средства!» Но как са го закарали на мястото и къде именно са го закарали, нищо не се знае. Така, разбирате ли, и слуховете за капитан Копейкин потънали в реката на забравата, в някаква си такаванка Лета, както я наричат поетите. Но позволете, господа, тъкмо тук почва, може да се каже, нишката на завръзката на романа. И тъй, де се е дянал Копейкин, не се знае: но не минали, можете да си представите, два месеца и в рязанските гори се появила шайка разбойници, и главатар на тая шайка бил, господинчо мой, не някой друг…“

Който и да си ти, читателю мой, каквото и положение да заемаш, каквото и да е званието ти, удостоен с висок чин ли си, или човек от простото съсловие, ако бог те е просветил с четмо и в ръцете ти е попаднала вече моята книга, моля те да ми помогнеш.

В книгата, която е пред тебе, която навярно си прочел вече в първото й издание, е изобразен човек, взет пак от нашата държава. Той обикаля нашата Руска земя, среща се с хора от всякакви съсловия, от благородните до простите. Взет е главно, за да се покажат недостатъците и пороците на руския човек, а не достойнствата и добродетелите му, и всички хора, които са наоколо му, са взети също, за да се покажат нашите слабости и недостатъци; по-добрите хора и характери ще бъдат в другите части. В тая книга много работи са описани погрешно, не така, както са и както наистина стават в Руската земя, защото аз не съм могъл да науча всичко: човешкият живот не е достатъчен, та един човек да може да научи и стотната част от онова, което става в нашата земя. При това поради собствената ми немарливост, незрялост и привързаност, станали са много всевъзможни грешки и пропуски, така че на всяка страница има какво да се поправи: моля те, читателю, да ме поправиш. Не пренебрегвай тая работа. Каквото и високо образование да имаш ти самият и какъвто и възвишен живот да водиш, и колкото и нищожна да ти се е видяла моята книга, и колкото и дребна работа да ти се стори да я поправиш и да пишеш бележки за нея — аз те моля да го направиш. А ти, читателю, с неголямо образование и от просто звание, не смятай, че си толкова невежествен, та да не можеш да ме поучиш за нещо. Всеки човек, който е живял и видял света, и се е срещал с хора, забелязва нещо, каквото друг не е забелязал, и научава нещо, каквото другите не знаят. Затова не ме лишавай от забележките си: не е възможно да не намериш да кажеш нещо по повод някое място в пялата книга, стига само да я прочетеш внимателно.

Колко хубаво би било например, ако поне един от ония, които са богати с опит и познаване на живота и познават средата на ония хора, които съм описал, би направил бележките си по цялата книга, без да пропусне нито един лист от нея, и би почнал да я чете само като вземе перо в ръка и сложи пред себе си хартия за писане, и след прочитането на няколко страници би си припомнил целия свой живот и живота на всички хора, с които се е срещал, и всички случки, станали пред очите му, и всичко, каквото лично е видял или е чул от друго, което прилича на изобразеното в моята книга или пък противоположно нему, би описал всичко това точно в такъв вид, в какъвто се е явило то в паметта му, и би пращал всеки лист, щом бъде изпълнен, докато прати по тоя начин цялата книга. Каква грамадна услуга би оказал той! Той не бива да се безпокои за стила или красотата на изразите; въпросът е за делото и за верността на делото, а не за стила. Няма защо също така да се стеснява пред мене, ако би му се поискало да ме укори или да ми се скара, или да ми посочи вредата, която вместо полза съм причинил с необмислено и невярно изобразяване на каквото и да било. За всичко ще му бъда благодарен.